Unknown - index1

– Никога не позволявам да режат моята – кимна Джакс.

Доволна от чутото, жената се усмихна немощно.

– Добре. – Обърна взор към Алекс, сякаш бе забравила, че и той е тук. – Алекс, защо не се криеш, както ти казах?

– Мамо, трябва да те питаме нещо за тези хора, които те наблюдават.

– И те ме питат разни неща.

Алекс кимна.

– Да, спомням си, че ми каза. Затова сме тук. Трябва да разберем какво искат.

– Какво искат ли?

Когато бе с бистър ум – или поне до известна степен, – майка му лесно се объркваше. Освен това Алекс знаеше, че тя няма задълго да остане адекватна към външния свят. Ако не получеха отговори веднага, скоро мисълта й най-вероятно щеше да се насочи обратно навътре. От друга страна, той съзнаваше, че трябва да подхожда изключително внимателно към въпросите, защото в противен случай тя просто можеше да се изключи. За годините опити рядко му се бе случвало да балансира успешно по острието на бръснача в комуникацията си с нея.

Имаше и друго – когато й даваха лекарството, тя бързо се отпускаше. Говорът й ставаше нечленоразделен. Съвсем скоро това, което казваше, губеше всякакъв смисъл. Но това беше от лекарствата, а не от главата й. Алекс знаеше, че каквото и да става, трябва да получат отговорите, преди тя да бъде лишена от възможността да отговаря – независимо поради каква причина.

– Да, мамо. Тези, които те наблюдават, искат нещо. Ти и преди си ми казвала. Споменавала си, че искат нещо от теб. Трябва да ни разкажеш за него.

Тя докосна с тънкия си пръст долната си устна.

– Питат ме за… за… така говорят, че не е лесно да си спомня. Не разбирам какво искат от мен. Винаги искат някакви неща, толкова объркващи. Не разбирам.

– Знам. И за нас е объркващо. Но трябва да разберем какво искат от теб. Моля те, мамо, просто се опитай да си спомниш какво искат да знаят те.

Когато майка му само смръщи чело, все едно не разбира какво я моли той, Джакс се наведе напред и подпря длани в коленете си.

– Хелън, навярно казват нещо такова: „Кажи ни за…“, и казват какво искат да им кажеш. Спомняш ли си? Когато започнат с „Кажи ни за…“, какво следва нататък?

Майка му приглади косата си за момент, докато мислеше. Внезапно вдигна глава.

– Казват: „Кажи ни за портата“, струва ми се. Така ли е?

Джакс успя само да мигне.

– Не може да бъде – прошепна на себе си и бавно се изправи. – Не може да имат предвид това.

– Моля? – Алекс застана до нея. Погледът й внезапно отлетя някъде много надалеч и той едва ли не виждаше препускането на мисълта й. – Какво означава това?

Джакс явно не го чуваше. Тя рязко обърна поглед към майка му, гласът й стана настоятелен, едва ли не властен.

– Това ли казват? „Портата“? Точно тази дума ли използват?

Майка му се сви на стола.

– Точно тази дума?

Алекс забеляза, че напрежението да отговори я обърква. Но изражението на Джакс бе толкова сериозно, че реши да не се намесва.

– Може би само си въобразяваш, че са употребили тази дума – рече Джакс. – Възможно ли е да не е точно тя. Да речем някоя, която наподобява порта?

Жената погледна озадачено Джакс.

– Наподобява ли? Възможно е…

– Какво е възможно? – попита Джакс.

Алекс бе готов да се обзаложи, че Джакс всеки момент ще се нахвърли на майка му и ще я сграбчи за дрехите, за да я изправи на крака.

Погледът на жената за секунда се проясни, сякаш внезапно си спомни.

– Не казват „порта“, а „портал“. Да, това казват. – Тя заби пръст във въздуха. – „Кажи ни за портала“, това казват.

Джакс пребледня като платно.

– Добри духове, имайте милост към нас.

Алекс постави ръка на кръста й, за да я подкрепи.

– Какво има?

– Знам какво искат – прошепна тя. Пръстите й трепереха, докато отмяташе косата от лицето си. – Алекс, ужасно сме загазили.

И тогава вратата се отвори.

– Време е за лекарствата ти, Хелън.

Беше една сестра. Алекс беше толкова смутен, че не можа да си спомни името й. Беше жена на средна възраст, с едър кокал, облечена в бяло от главата до петите. Бялата й касинка бе поръбена е тънка червена ивица, но колосаната й престилка бе безукорно бяла. Стигаше до средата на прасците й, които бяха обути в непрозрачни бели чорапи. Белите й обувки е платформи също бяха безукорно бели.

– Не ги искам! – изкрещя майката на Алекс.

– Хайде сега, Хелън – започна жената, докато пристъпваше напред. – Нали знаеш, че д-р Хофман би искал да си пиеш лекарствата, за да се почувстваш по-добре.

– Не! Оставете ме на мира!