Unknown - index1

– Трябва да си напишеш името и часа прошепна й той. – Напиши го под моето и препиши същия час.

Алекс проследи с поглед как тя си пише името. Досега не бе чувал фамилията й. Тя приключи и той плъзна тетрадката към една от дежурните сестри. Едрият приведен дежурен ги мярна през огромния прозорец и излезе да ги посрещне.

– Алекс, я да видим кого си ни довел? – Хенри цъфна в нетипична усмивка и се облещи срещу Джакс.

– Хенри, това е годеницата ми Джакс. Джакс – Хенри.

Тя не трепна пред внушителната фигура на Хенри, който бе свикнал хората да се стряскат от вида му.

– Приятно ми е да се запознаем, Хенри.

Той се усмихна при звука на името си, излязло от нейните устни.

– Бях започнал да се тревожа за Алекс, но сега виждам, че просто е чакал да се появи правилната жена.

– Имаш право – рече Алекс, като се опитваше да предотврати разговора от типа „как се запознахте“. Затова побърза да смени темата. – Как е майка ми днес?

Хенри сви рамене.

– Все същото. Знаеш как е. Поне напоследък не прави циркове.

– Това е добре – рече Алекс и последва Хенри по масивното дъбово дюшеме към женското крило.

Докато оглеждаше периметъра, Джакс забеляза един мъж, пациент, който ги наблюдаваше през прозорчето на вратата към мъжкото крило. Тя се обърна и проследи как дежурният вади връзката е ключове, окачена на карабинер на колана му, и отключва вратата. Той се приведе и хвърли един поглед през прозорчето, преди да натисне тежката врата.

– При последната ми обиколка майка ти беше в общото помещение. Желая ви приятна визита. – Хенри подаде на Алекс пластмасовия ключ за звънеца.

– Звънни, като приключите, Алекс.

Алекс бе чувал репликата „Звънни, като приключиш“ стотици пъти. Сякаш целта й беше дежурният да се увери, че Алекс знае процедурата.

Джакс огледа лакираните дъбови врати, докато вървяха по дългия коридор към дневната. Алекс знаеше, че тя преценява всяка опасност, че търси потенциални заплахи. От всички места, които го притесняваха, Алекс оставяше това на последно място. Но поведението на Джакс го държеше нащрек.

– Тук сме заключени, така ли? – попита тя. – И ако се наложи, няма как да излезем сами от тук?

– Точно така. Ако ние бихме могли да излезем, то значи и пациентите биха могли, но не ги пускат. Ще излезем така, както влязохме. Има пожарен изход, който се спуска надолу покрай стената на сградата – продължи той, като го посочи неясно с глава. – Но вратата е затворена. Може да го отключи само сестра или дежурен. Има още една стълба зад сестринската стая. Нея я държат заключена заедно с асансьора.

Щом влязоха в дневната, Алекс забеляза майка си да седи сама на една кушетка край отсрещната стена.

Тя също го видя. По погледа в очите й той разбра, че го е познала.

29

– ЗДРАСТИ, МАМО ПОЗДРАВИ Я ВЕДРО АЛЕКС, щом спряха пред нея.

Тя беше облечена в светлосиньо долнище на пижама и болничен халат на цветя, със завързан на гърба колан. Той от време на време й купуваше по някоя приятна дрешка, но тя рядко ги обличаше. Рядко бе достатъчно свързана с действителността, че да забележи какви дрехи е облякла или изобщо да я интересува. В случаите, когато й правеше впечатление, му бе казвала, че пази хубавите дрехи за времето, когато я изпишат.

Липсата й на заинтересованост как се облича донякъде се дължеше, Алекс го знаеше, на умственото й състояние, но до голяма степен бе резултат на лекарствата. Сиропът „Торазин“, който й даваха, я замайваше до такава степен, че тя бе почти напълно безразлична към случващото се около нея, а когато вървеше, си влачеше краката. Главата й натежаваше и тя изглеждаше двойно по-стара.

За късмет бяха дошли малко преди полагащата й се следваща доза лекарство. С годините Алекс бе научил, че вероятността да я види малко по-осъзната с най-голяма, когато ефектът от лекарствата е позатихнал, тоест преди времето за следващата доза. Често се бе питал колко ли по-добре щеше да е тя, колко ли по-ползотворно щеше да комуникира, ако не беше на толкова силни лекарства. Беше крайно разстройващо да не може да проведе един нормален разговор с нея.

Алекс неведнъж бе питал лекарите дали е възможно да й спрат торазина или поне да й дават нещо не чак толкова силно. Доктор Хофман, главният лекар на клиниката „Майката на розите“, настояваше, че в нейния случай не съществува друго антипсихотично лекарство, което да действа ефективно. Той твърдеше, че торазинът е единственото средство тя да запази човешкото у себе си, да не се превърне в агресивен лунатик.