Unknown - index1

– Ами… въздъхна накрая д-р Хофман, – да се надяваме, че нещата ще се развият благоприятно. Често пъти при подходящо медикаментозно лечение хората като теб успяват да преодолеят заблудите и маниите, които предизвиква тази болест. Но поне известно време, опасявам се, ще трябва да прекараш тук.

– Докато? – изломоти Алекс.

– Заради агресията в поведението ти е възможно да ти бъде предявено обвинение.

Докторът го потупа по коляното.

– Но ти не се притеснявай за нищо – усмихна се той. – Ако се стигне до съд, ще те вземем под наша опека. Затворът не е най-подходящото място за човек със сериозни психически проблеми. Опасявам се, че ще трябва да те държим тук за неопределено време – за твоя собствена безопасност, разбира се.

Алекс не успя да отговори, но дълбоко в себе си усети смътна паника.

Докторът щракна капачето на химикалката си и я пъхна в джоба на престилката, без да откъсва очи от Алекс.

– След като свикнеш с лекарството и се успокоиш, ще говорим повече за всичко това. Ще искам да ми разкажеш за мислите, които си въобразяваш, че те контролират и те карат да правиш това, което правиш.

На вратата тихичко се почука. През отвора се подаде ръка с поднос.

– Прекъсвам ли ви, докторе? Време е за лекарствата.

– Не, не, заповядай. Приключихме за днес.

Към Алекс пристъпи жена в бяло. Тя държеше подноса настрани, сякаш очакваше Алекс да направи нещо. Той едва успяваше да го задържи в обсега на полезрението си.

– Мисля, че ще му е нужна малко помощ, докато свикне с лекарствата – рече докторът.

Жената кимна и остави подноса на леглото. Допря малка картонена чашка до устните му. Алекс не знаеше какво да прави. Струваше му се маловажно. Притиснала другата си ръка до челото му, тя отметна главата му назад и изсипа сиропа в устата му. Притисна брадичката му нагоре, за да му затвори устата.

– Гълтай. Това е. Браво на теб.

Щом ръката й се отлепи от брадичката му, челюстта му увисна, омаломощена от усилието.

– Чакат ме визитации, Алекс – каза доктор Хофман. – Ще намина да те видя след ден-два. Засега се опитай да не си даваш много зор и да си пиеш лекарствата, става ли?

На Алекс му беше невъзможно да отговори, а мъжът го потупа по коляното, преди да си тръгне. Стаята притъмня леко, щом вратата се затвори.

Жената в бяло допря друга чашка до устните му. Този път в устата му се изтърколиха хапчета. Тя ги прокара с малко вода от трета чашка. Той преглътна, защото в противен случай щеше да се задави.

– Браво – похвали го тя с насърчаващ глас и избърса брадичката му със салфетка. – Скоро ще се справяш съвсем сам.

Единственото, което му се искаше, бе да спи.

– Скоро ще ни кажеш всичко.

31

АЛЕКС СЕДНА НА РЪБА на кревата, изтощен от усилието да се облече. Всеки ден го караха да се облича. Не беше много сигурен защо, но понеже му нареждаха, той го правеше. Каквото поискаха от него, той го правеше.

Не искаше да изпълнява заповедите им, но нямаше воля да им се опълчи и не можеше да намери причина да го прави. Знаеше, че няма избор, че няма как да избяга. Че зависи изцяло от тяхната милост.

В същото време това, че е превърнат в затворник, му се струваше маловажно. Какво значение има? Звучи толкова тривиално.

Това, което най-много го притесняваше всъщност, единственото, което го притесняваше, бе неспособността му да разсъждава, да оформя цялостни, свързани мисли. Това направо го вбесяваше. Седеше с часове, забил поглед в нищото, през цялото време се мъчеше да оформи изречение в главата си, но напразно. От усилието се чувстваше изпразнен от съдържание, кух, смътно объркан.

Знаеше, че не може да се съсредоточи заради лекарствата. Повече от всичко на света копнееше да се измъкне от тази гигантска тежест, под която те го притискаха. Не можеше да намери начин.

Веднъж, когато извърна глава и каза, че не иска повече да ги пие, го предупредиха, че ако отказва, ако създава проблеми, ще го завържат за леглото и ще го набодат с инжекции.

Алекс знаеше, че не иска това. Знаеше, че е безнадеждно да се опитва да им се опълчва. След като го заплашиха, че ще го завържат за леглото, той си взе лекарството, без да се оплаква повече.

Но повече от всичко искаше да се измъкне от тъмата на причинения от медикаментите ступор.

Имаше чувството, че е тук от два-три дни. Не знаеше колко точно, но едва ли бяха много. Смътно си спомни доктора, който дойде при него да поговорят.

Човекът бе изявил желание да узнае за какво си мисли Алекс. Алекс не успяваше да определи никакви мисли. Докторът го попита дали го направляват гласове. Алекс попита какви гласове. Онзи предположи, че може би чува гласа на дявола или на хора от друг свят, които го преследват, искат от него разни неща, говорят му. Този въпрос изпълни Алекс със смътно чувство на паника, но не знаеше какво точно има предвид докторът.