Unknown - index1

– Кой е Джак?

– Не Джак, а Джакс. Извади късмет, че я изпреварих. Аз поне ще те накарам да умреш с усмивка. Джакс просто щеше да те изкорми.

– Защо? Коя е тя?

Усмивката на Бетани помръкна.

– Джакс е дипломатически убиец.

– Дипломатите и убийците нямат много общо – сбърчи чело Алекс.

– Не, скъпо момче, грешиш. Тя е убиец. – Погледът й се зарея на милиони километри разстояние. – Изключително специален убиец за изключително специални обекти.

Алекс отказваше да й повярва. Но в същото време помнеше прекрасно как Джакс извади ножа си и го опря в гърлото му, макар че в онзи случай наистина би имала причина да го направи. Все пак тогава той я бе залепил за стената и бе притиснал гърлото й с ръка. Не можеше да я вини за реакцията. Но така или иначе думите на Бетани го сепнаха.

– Специални обекти? Какво имаш предвид? Какви специални обекти?

– Джакс убива тези, които се борят за мир.

Той най-сетне я разбра.

– Като дипломатите.

– Не само. Тя е специалист. Изпращат я само след изключителни екземпляри, като дипломати, борещи се за единство и ред, които предпочитат мирното разрешаване на проблеми пред конфликта.

На светлината на омекналите отблясъци на светкавиците Алекс различи отнесения поглед на Бетани, сякаш бе отлетяла в друг свят. Над изражението й надвисна мрак.

– Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да ме прониже с острието си.

Алекс не отвърна.

Погледът на Бетани, заедно с усмивката й, се завърна, сякаш за да го успокои.

– Но няма да й се получи. Аз съм твърде добре защитена дори за Джакс.

– И защо този толкова специален убиец ще иска да те убие?

Всъщност го интересуваше какво я кара да мисли, че е толкова специална, но предвид обстоятелствата реши да внимава как се изразява.

Всичко, което му бе казала Джакс, всичките приказки за друг свят, запрепускаха в главата му, докато той се опитваше да напасне думите на Бетани в главата си.

Тя прокара пръсти през косата си. Жестът й би могъл да бъде изтълкуван едва ли не като съсредоточен опит да отклони мислите си от Джакс.

– Да не се занимаваме с подобни неприятни неща. По-добре да помислим за мен и теб. Тази нощ е специална и за двама ни.

Тя се надвеси още по-ниско и прокара пръст по бузата му. Изкусителният й тон се върна.

– Време е Бетани да изпълни обещанието си.

Алекс съзнаваше, че няма избор. Опита се да измисли начин да си освободи едната ръка, но в обсега на пръстите му нямаше нищо, което би могъл да докопа. Знаеше, че извиването на ръцете не би довело до нищо. Нищо не му пречеше да опита, но тя веднага щеше да използва тейзъра.

Хрумна му мисъл, която му бе минала и по-рано. Ако тя докосне стоманените стрели, докато дърпа спусъка, тейзърът щеше да й причини същото, което и на него. Дали тя го съзнаваше? Само да можеше да измисли начин как да й го причини. Пък и какво ли би постигнал, дори да успее. Най-вероятно нищо.

Тя бе планирала всичко. Контролираше ситуацията. А когато тя приключеше, онзи с ножа щеше да свърши своята част от работата.

Бетани откопча колана му, после смъкна ципа на панталоните и започна да ги събува. Когато ги смъкна до коленете му, се усмихна зловещо и запълзя на четири крака нагоре по тялото му.

Яхна го и като изви ръка назад, дръпна ципа на роклята си, след което я съблече през главата. Отдолу не носеше нищо. Всичко, което роклята загатваше, че се намира под сребристия плат, наистина беше там.

– Развали работата на рождения си ден, Алекс, и ми докара гигантски проблеми. Наложи се да чакам още една цяла луна, докато пак настъпи подходящият момент в цикъла ми.

Нещата започваха да се навързват в главата му. Откачена история, но постепенно започна да проумява.

Тя се наведе, за да го целуне по устните. Той извърна глава и целувката й намери бузата му.

– Но сега ми казаха, че по-готова от това не мога да бъда. Експерти потвърдиха, че тази нощ му е времето, щастливецо. Време да си направиш наследник.

17

ДОКАТО СЕ НАВЕЖДАШЕ НАПРЕД КЪМ НЕГО, Бетани притисна голите си бедра от двете му страни. Нежно го целуна по врата, а той не откъсваше поглед от мрака. Нежните й движения му се сториха отблъскващи. Усещането, че е вързан и безпомощен, го изпълваше с дива ярост. Ядосваше се на самия себе си, че допусна нещата да стигнат чак дотам.

Нямаше представа какво би могъл да стори, но все нещо трябваше да опита. Още по-лошото беше, че не хранеше илюзии относно съдбата си, след като тя приключеше с тона, което си бе наумила. Споменът за образа на здравеняка, който облизва острието на ножа си, преди да осъществи заплахата си, не бе нещо, което би могъл да прогони лесно от главата си.