Unknown - index1

Звукът от сирените подгони спящите доскоро хора да излязат от къщите си, за да видят какво става. Целият квартал бе осветен от червените, сините и жълтите мигащи светлини на колите на Бърза помощ, които приближаваха към болницата. Хората стояха по пижами пред входовете на къщите си и наблюдаваха случващото се с изпълнени с ужас очи.

Пациенти по пижами и нощници претичваха по улицата покрай Алекс и Джакс. Полицейските коли, които бързаха към болницата, бяха принудени да спират тук-там по улицата, за да изчакат преминаващите групи от хора да пресекат. Алекс нямаше представа накъде тичат всички тези хора. Вероятно и те самите не знаеха. Просто бяха обезумели от страх и искаха да се махнат от това място. Ужасът, че са ги събудили заради пожар и несигурността, която ги очакваше, караха много от тях да плачат, докато обикаляха безцелно наоколо.

Алекс постоянно хвърляше поглед през рамо, за да види дали не ги следват. Досега не беше видял никой, който да му се стори прекалено подозрителен, макар че беше тъмно и на улиците непрекъснато да прииждаха хора. Надяваше се, че в тълпата от хора, бягащи от болницата, са успели да се измъкнат от преследвачите си, но нямаше как да разбере дали някои от хората в мрака наоколо не са от другия свят.

По пътя към мястото, където беше паркирал джипа си, Алекс свърна по странична уличка. Не можеше да прецени дали е по-безопасно да вървят по пълните с хора улици, или е по-добре да минат напряко през малките улички и задните дворове.

Ако се отклоняха от главните артерии, можеше да изгубят пътя. Дори и по-лошо – можеха да се окажат в капан в някое задънено, оградено място, където преследвачите им щяха да ги хванат. Освен това, ако започнеха да минават направо през дворовете, щяха да привличат повече внимание.

Накрая реши, че е по-добре да се движат по главните улици.

Докато вървяха по разбития тротоар, Джакс все повече му натежаваше. Тя се олюляваше все по-често. За щастие вече не бяха далеч от черокито.

На Алекс също не му беше лесно. Беше му нужно голямо усилие, за да се съсредоточи достатъчно, че да преодолее въздействието на медикамента, който сестрата му беше инжектирала. Зрението му беше замъглено. Надяваше се да вижда достатъчно добре, за да шофира. Не беше сигурен дали ще успее да овладее лудото туптене на сърцето си.

След всичко, което се бе случило, той не се безпокоеше, че може да заспи – поне засега. Но трябваше непременно да намери безопасно място, където и двамата можеха да се отдадат на толкова необходимата им почивка.

Ако неговото съзнание беше притъпено от медикаментите, то Джакс трябваше да се справя с още по-голяма доза. Тя, за разлика от него, през цялото време бе поглъщала пълната доза торазин и хапчета, които й бяха назначени. Намалиха й дозата чак накрая, колкото да усеща болка и да изпитва ужас, но дотолкова, че да не може да се съпротивлява. След мъчението й с провесването в банята в продължение на двайсет и четири часа беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

– На другата пряка е. Почти стигнахме. Дръж се.

– Добре съм – кимна тя.

– Как не.

Тя леко се усмихна. Десният й крак се влачеше. Алекс не беше сигурен дали Джакс въобще го осъзнаваше. Той поддържаше по-голямата част от тежестта й, така че тя да може да върви.

Алекс продължаваше да мисли за майка си, която остана в опожарената сграда. Бен също загина при пожар, сега и с майка му се случи същото. Не можеше да спре да се укорява, задето не бе съумял да я изведе навън. Дали след като действието на лекарствата отслабнеше, тя щеше да може да общува по някакъв начин с него, да разговаря за своя и за неговия живот, или пък съзнанието й отдавна си бе отишло. Той никога нямаше да го разбере.

При всички положения бе проявила достатъчно разум, че да спре сестрата. В крайна сметка тя се бе опълчила на своите похитители. Беше спечелила битката срещу тях. Това беше нещо.

– Ето – посочи Алекс, – стигнахме. Дръж се. Още минутка и ще си починеш.

Джакс се насили да застане по-изправена, докато той отключваше вратата.

– Не си позволявай да си повярваш твърде много, Александър – напомни му тя. – Ако се отпуснеш дори за миг, това ще те убие.

Ето затова тя отказваше да се предаде, затова правеше всичко възможно да остане нащрек, доколкото й беше възможно. Да се отпусне, означаваше да умре.

Алекс й помогна да се качи в колата. Подгъна десния й крак и го повдигна, за да го прибере вътре в джипа.

– Щом се отдалечим от болницата, ще можеш да поспиш.