Unknown - index1

Сестрите на седмия етаж бяха също толкова изненадани, но вероятно тъй като хората в тяхното отделение не бяха заключени, се оказа по-лесно да бъдат убедени. Като видяха, че алармата, телефоните и пожарогасителят не работят, започнаха да действат, без да губят повече време. Една от сестрите звънна на деветстотин и единайсет от мобилния си телефон, докато другите събраха група от санитари и друг персонал, които да им помогнат да съберат хората от отделенията.

За разлика от горните два етажа, вратите тук не бяха заключени. Отделенията на седмия етаж бяха също така много по-големи и се простираха извън рамките на осмия и деветия етаж, като покриваха цялата площ на старата сграда. Персоналът също беше повече.

– Пожарната е на път – докладва сестрата, която говореше по телефона.

– Познавате ли хора в други части на болницата? – попита Алекс и тя кимна в отговор. – Обадете им се. Накарайте всеки с мобилен телефон също да се обади на тези, които той познава. Тъй като алармата не работи, хората в другите части на болницата трябва да бъдат предупредени по някакъв начин. Обадете се на всички, на които успеете, и им кажете да изведат пациентите от болницата.

Преди тя да успее да зададе каквито и да е въпроси, Алекс се затича обратно към стълбището. Двамата с Джакс едва успяха да спрат на най-горното стъпало. Макар и да не ги виждаше още, той чу трополене на много мъжки крака, които се изкачваха по стълбите. Откъслечните думи, които долови, бяха недвусмислен знак, че търсят него и Джакс. Един от мъжете ги нарече „затворниците на Вендис“.

Без да се замисля, Алекс завъртя Джакс около себе си и я блъсна в посоката, от която бяха дошли. Щом излязоха от помещението на сестрите, гой я стисна за ръката и двамата затичаха по слабо осветения коридор. Тя едва успяваше да го следва. Краката й се движеха некоординирано. Той си даде сметка, че мускулите й са толкова изтощени, че вече не я слушат.

– Дръж се още малко – опита се да я окуражи той и да я мотивира да продължи напред.

Докато тичаха надолу по коридора, той погледна назад през рамо и видя група мъже, които нахлуха в коридора, но бяха твърде далеч, а и беше твърде тъмно, за да различи лицата им. По броя им обаче Алекс отсъди, че навярно са санитари, които досега не бе срещал. Това потвърди подозрението му, че са замесени повече хора от работещите на деветия етаж.

Алекс леко забави ход, като се постара да изглежда, че по-скоро оказват първа помощ на нуждаещите се, а не че се опитват да бягат. Разчиташе, че белите престилки, които носеха, ще им помогнат да объркат преследвачите си.

Двамата с Джакс помагаха на сестрите, като нахълтваха в стаите, издърпваха хората от леглата и след това ги насочваха към пожарния изход. Джакс бързо и решително подканяше хората да се движат, като същевременно успяваше да им съчувства и помага. Още повече го впечатли това, че по погледа й личеше как продължава да се бори и с действието на медикаментите в тялото си. Той много добре знаеше какво й коства това – нали и той самият трябваше да се справя със същото.

Хората следваха указаната посока, докато Алекс спокойно, но настоятелно ги подканяше да побързат. Тези пациенти бяха много по-осъзнати и будни, отколкото хората на деветия етаж. Алекс насочваше нарастващото множество към пожарния изход, като той самият и Джакс се смесиха с тълпата уплашени хора. Видя, че мъжете се приближават по коридора, като претърсват всяка стая.

Когато излязоха през пожарния изход, ги посрещна хладен, нощен въздух. Усещането за свеж въздух никога не му бе носило такова удоволствие. Алекс осъзна с лека изненада, че се чувства зашеметен от облекчение, задето напускат това място. От дълго време се страхуваше, че никога повече няма да бъде свободен. Искаше му се майка му също да може да вкуси от тази свобода заедно с него.

Джакс се притисна по-близо до него, за да може да шепти в ухото му, докато слизат надолу по металните стълби заедно с може би още стотици други хора.

– Когато стигнем долу, ще трябва да тичаме, преди онези мъже да ни намерят. Не мисля, че са ми останали достатъчно сили, за да се боря с тях.

Забавиха ход на една площадка, придвижваха се сантиметър по сантиметър, тълпата се влачеше едва.

– Трябват ми ключовете от джипа – напомни й той.

– Но ключовете са вътре. – Тя разбра какви мисли му минават през главата и очевидно идеята никак не й хареса. – Значи искаш да се върнем вътре? Вече сме навън, нека просто се затичаме и да се махаме оттук.