Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Но какво би целил КГБ с подобна фалшификация…

– И това не знаем. Но, естествено, една от явните цели е била да се компрометира шведското правителство.

Екстрьом пощипа долната си устна.

– Значи казваш, че медицинското заключение за Саландер е правилно?

– О, да. Без съмнение. Саландер си е чисто и просто луда, ако мога да се изразя така ненаучно. Не се и съмнявай. Мярката за изолирането ѝ в психиатрично заведение е била съвсем правилна.

– ТОАЛЕТНИ ЧИНИИ – КАЗА ИЗПЪЛНЯВАЩАТА длъжността главен редактор Малин Ериксон колебливо. Звучеше така, сякаш подозираше, че Хенри Кортез се подиграва с нея.

– Тоалетни чинии – повтори Хенри Кортез и кимна.

– Искаш да напишеш материал за тоалетни чинии. За „Милениум“?

Моника Нилсон се разсмя гръмко и не на място. Тя бе доловила зле прикрития му ентусиазъм, когато бавно влезе в петък на редколегията, и веднага разпозна признаците на журналист с история в джоба.

– Окей, обясни ми.

– Много е просто – каза Хенри Кортез. – Най-голямата индустрия в Швеция е строителството. Индустрия, която на практика не може да излезе в чужбина, дори ако „Сканска“[20] се преструват, че имат офис в Лондон и на други места. Къщите се строят в Швеция.

– Тъй, дотук нищо ново.

– Не. Но онова, което е почти ново, е, че по показатели като конкурентоспособност и ефективност строителният бранш изостава с една-две светлинни години от всяка друга шведска промишленост. Ако „Волво“ трябваше да прави коли по същия начин, последният му модел щеше да струва един или два милиона крони парчето. За всяка нормална промишленост е важно да намалява цените. За строителната е точно обратното. Не искат да контролират цените и това означава, че цената на квадратен метър расте и държавата отпуска пари на данъкоплатците, за да не стане лудница.

– И има ли в това материал?

– Чакай. Малко е сложно. Ако, да речем, цената на един хамбургер бе останала една и съща от седемдесетте насам, то един „Биг Мак“ би струвал сто и петдесет кинта, че и повече. Какво ще струва с пържени картофи и кола, дори не ми се мисли, но моята заплата в „Милениум“ не би стигнала задълго. Колко на тази маса биха отишли в „Макдоналдс“ да си купят един бургер за стотачка?

Никой не продума.

– Ясно. Но когато вдигнат набързо няколко тенекиени бараки в Госхага, на остров Лидингьо, получават десет или дванайсет хиляди месечен наем за тристайно жилище. Колко от вас плащат толкова?

– Не мога да си го позволя – каза Моника Нилсон.

– Не можеш. Но вече живееш в двустаен на Данвикстул, купен от баща ти за теб преди двайсет години и за който ще получиш, да кажем, един или един и половина милиона, ако го продадеш. Но какво да направи един двайсетгодишен младеж, който иска да се изнесе от вкъщи? Не може да си го позволи. Затова живеят в жилища втора или трета ръка или остават у дома при мама, докато се пенсионират.

– И къде тук са тоалетните чинии? – запита Кристер Малм.

– Ще стигна и до тях. Въпросът е защо жилищата са толкова безумно скъпи? Ами защото онези, които ги поръчват, не знаят как да ги поръчат. Простичко казано: общинска жилищна служба се обажда на строителна фирма от типа на „Сканска“ и казва, че иска да поръча сто жилища, като съответно пита колко ще струват. Онези изчисляват и казват, че ще струват 500 милиона. Което означава, че цената на квадратен метър жилищна площ ще струва десет бона месечно, ако искаш да се нанесеш. Защото в „Макдоналдс“ можеш и да не стъпваш, но не можеш да не живееш някъде. И плащаш каквото струва.

– Драги Хенри… говори по същество.

– Ама това е по същество. Защо да струва десет хиляди да се нанесеш в проклетите бараки в пристанището на Хамарбю? Ами защото строителното предприятие не ще да смъкне цените. Клиентът плаща при всички случаи. Един от най-големите разходи в строителството са материалите. Търговията със строителни материали минава през търговците на едро, които определят свои цени. И след като при тях няма някаква истинска конкуренция, в Швеция една вана струва 5000 крони. Същата вана, от същия производител, струва в Германия 2000 крони. И няма никакъв свръхразход, който да оправдае разликата в цените.

– Окей.

– Част от всичко това може да се прочете в доклад на правителствената комисия по строителството, действала в края на деветдесетте. Оттогава не се е случило кой знае какво. Никой изобщо не преговаря със строителните фирми за нелепата им ценова политика. Поръчителите кротко си плащат каквото им поискат и накрая цената се поема от наемателите или данъкоплатците.