Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Полицейският опит му подсказваше, че има много идиоти, болни и обсебени хора, които преследват знаменитостите и търсят любов, като например се крият в храсталаците край вилите им. И когато не срещне взаимност, любовта им бързо преминава във войнствена омраза. Имаше скитници, които пътуваха от Германия и Италия, за да ухажват двайсет и една годишна певица от известна поп група, и които изпадаха в ярост от това, че тя не желае незабавно да завърже отношения с тях. Имаше маниаци, които предъвкваха разни истински или въображаеми несправедливости и които също можеха да се държат заплашително. Имаше и откровени психопати и обсебени теоретици на конспирациите, способни да прихващат скрити послания, останали незабелязани от нормалния свят.

Имаше и много примери, когато някои от тези безумци преминаваха от фантазия към действие. Не беше ли убийството на Анна Линд[17] дело на точно такъв безумец? Може би. Може би не.

Но криминален инспектор Маркус Ерландер никак не харесваше мисълта, че един психично болен бивш данъчен юрист, или какъвто и по дяволите да е бил той, може да влезе в Салгренската болница с букет цветя в едната ръка и пистолет в другата и да екзекутира човек, който в момента е предмет на широко полицейско разследване – неговото разследване. Мъж, който официално се е наричал Карл-Аксел Будин, но който според Микаел Блумквист се е казвал Залаченко и е бил избягал руски агент и убиец.

В най-добрия случай Залаченко е бил свидетел на цяла серия убийства, а в най-лошия е бил замесен в тях. Ерландер бе имал възможността да проведе два кратки разпита с него и нито за миг не бе повярвал на брътвежите му, че е самата невинност.

А убиецът му пък бе проявил интерес към Лисбет Саландер или поне към нейната адвокатка. Беше опитал да влезе в стаята ѝ.

И после да се самоубие, като се гръмне в главата. Според лекарите бил толкова зле, че най-вероятно ще успее в намерението си, дори ако тялото му е сметнало, че не е още време да хлопва кепенците. Имаше причини да се предполага, че Еверт Гулберг никога няма да се изправи пред съда.

Маркус Ерландер не харесваше положението. Нито за миг. Но нямаше никакви основания да смята, че изстрелите на Гулберг са били нещо друго освен онова, на което приличаше, че са. Погледна Аника Джанини.

– Реших Лисбет Саландер да бъде преместена в друга стая. В коридора има една вдясно от рецепцията, която от гледна точка на сигурността е по-добра от тази. Тя се вижда от рецепцията денонощно, както и от стаята на сестрите. Забраната за посетители важи за всички освен за теб. Никой не трябва да влиза при нея без разрешение или без да е познат лекар или медицинска сестра тук, в Салгренската болница. И ще се погрижа да има охрана пред стаята ѝ денонощно.

– Мислиш ли, че е застрашена?

– Засега нищо не сочи това. Но в този случай не искам да поемам рискове.

Лисбет Саландер внимателно слушаше разговора между своя адвокат и полицейския си противник. Беше впечатлена от отговорите на Аника Джанини, толкова точни и с такова богатство от подробности. И бе още по-впечатлена от хладнокръвието, с което адвокатката действа в състояние на стрес.

Иначе откакто Аника я бе измъкнала от леглото и занесла в тоалетната, имаше ужасно главоболие. Инстинктивно не искаше да има много вземане-даване с персонала. Не ѝ харесваше да се моли за помощ или да показва признаци на слабост. Но главоболието ѝ бе толкова силно, че просто не можеше да мисли нормално. Протегна ръка и позвъни за сестрата.

АНИКА ДЖАНИНИ БЕ ПЛАНИРАЛА посещението в Гьотеборг като пролог към продължителна работа. Искаше да опознае Лисбет Саландер, да се осведоми за истинското ѝ състояние и да нахвърли първата скица на стратегията, която тя и Микаел Блумквист предвиждаха за бъдещия съдебен процес. Първоначално възнамеряваше да се върне в Стокхолм още вечерта, но заради драматичните събития в Салгренската болница още не бе успяла да поговори с Лисбет Саландер. Клиентката ѝ беше в значително по-лоша кондиция, отколкото си бе представяла, след като лекарите я увериха, че състоянието ѝ е стабилно. Измъчваше я толкова силно главоболие, че доктор Хелена Ендрин ѝ предписа силно болкоуспокоително, антибиотик и пълно спокойствие. Щом клиентката ѝ бе преместена в друга стая и пред вратата ѝ застана полицай, Аника фактически бе изхвърлена от болницата.

Изруга и погледна часовника, който вече показваше четири и половина. Поколеба се. Или можеше да си замине за Стокхолм, но тогава трябваше да се върне още на другия ден. Или можеше да остане за през нощта и да поеме риска клиентката ѝ да е твърде болна и да няма сили да я приеме на следващия ден. Не си беше запазила стая в хотел, пък и тя беше нискобюджетна адвокатка, която представляваше жени, жертви на насилие, с неголеми икономически ресурси, така че обикновено избягваше да натоварва сметките им със скъпи хотелски разноски. Най-напред се обади в дома си и после на Лилиан Юзефсон, колежка адвокатка, член на Мрежата на жените и приятелка още от студентските години. Не се бяха виждали две години и си побъбриха, преди Аника да заговори за работата си.