Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Хрумна ми нещо – каза Моника.

– Какво?

– Еверт Гулберг. Карал е военната си служба през четирийсетте години, станал е данъчен юрист и през петдесетте е изчезнал в мъглата.

– Така, и?

– Когато говорихме за това, стана дума, че може да е наемен убиец.

– Знам, че звучи странно, но…

– Има толкова малко данни за него, че всичко изглежда като менте. И имиграционната служба, и Сек са основавали филиали извън полицията през петдесетте и шестдесетте години.

Тощен Едклинт кимна.

– Питах се кога ще стигнеш до това.

– Ще ми трябва разрешително да вляза в личните досиета от петдесетте – каза Моника Фигерула.

– Не – каза Тощен Едклинт и поклати глава. – Не можем да влизаме в архива без разрешение от шефа на канцеларията и не искаме да привличаме внимание, докато не съберем повече материал.

– И как смяташ да продължим?

– Мортенсон – каза Едклинт. – Научи с какво се занимава.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ОГЛЕЖДАШЕ прозореца в своята заключена болнична стая, когато чу ключ във вратата и видя да влиза доктор Андеш Юнасон. Минаваше десет вечерта. Лекарят прекъсна кроежите ѝ как да избяга от Салгренската болница.

Беше измерила климатика на прозореца и установила, че главата ѝ може да мине и че сравнително лесно ще промуши и тялото си. До земята имаше три етажа, но с комбинация от разкъсани чаршафи и триметров удължителен кабел на стоящата лампа можеше да разреши проблема.

В мислите си бе планирала бягството стъпка по стъпка. Проблемът бяха дрехите. Имаше гащи, болнична нощница и чифт пластмасови сандали, взети назаем. Плюс двеста крони в брой, получени от Аника Джанини, за да си купува сладкиши от болничната лавка. Щяха да са достатъчни за евтини джинси и тениска от „Мравките“, стига да можеше да открие магазина в Гьотеборг. С остатъка от парите трябваше да проведе телефонен разговор с Plague . После всичко щеше да се нареди. Планираше да кацне в Гибралтар няколко денонощия след бягството си и след това да си изгради чисто нова идентичност някъде по света.

Андеш Юнасон кимна и се настани в стола за посетители. Тя седна на ръба на леглото.

– Здравей, Лисбет. Извинявай, че не успях да те видя последните дни, но имах тежък случай в спешното и освен това станах ръководител на няколко млади лекари.

Тя кимна. Не бе очаквала доктор Андеш Юнасон да я посети извънредно.

Той взе картона ѝ и внимателно проследи температурната крива. Прочете и информацията за изписаните ѝ лекарства. Отбеляза, че поддържа постоянна температура между 37 и 37,2 градуса и че през изминалата седмица не е вземала таблетки против главоболие.

– Доктор Ендрин е лекуващият ти лекар. Разбираш ли се с нея?

– Тя е окей – отвърна Лисбет без особен ентусиазъм.

– Нещо против да те прегледам?

Тя сви рамене. Той извади фенерче от джоба си, наведе се и светна в очите ѝ, за да провери как се свиват и как се разширяват зениците ѝ. Помоли я да отвори уста и прегледа гърлото ѝ. После внимателно постави ръце около врата ѝ и няколко пъти завъртя главата ѝ наляво и надясно.

– Някакви проблеми с врата? – попита.

Тя поклати глава.

– А главоболието?

– Усещам го от време на време, но минава.

– Процесът на заздравяване продължава. Главоболието все повече ще отшумява.

Косата ѝ все още бе толкова къса, че му трябваше само да отмести малък кичур, за да опипа белега над ухото. Зарастваше без проблеми, но все още имаше коричка.

– Пак си чесала раната. Недей.

Тя кимна. Той хвана левия ѝ лакът и повдигна ръката.

– Можеш ли сама да си вдигнеш ръката?

Тя я изпъна нагоре.

– Някаква болка или неприятно усещане в рамото?

Тя поклати глава.

– Стяга ли?

– Малко.

– Мисля, че трябва да тренираш раменните си мускули малко повече.

– Не е лесно, когато си заключен.

Той ѝ се усмихна.

– Няма да е вечно. Правиш ли онези упражнения, които ти препоръча терапевтът?

Тя кимна.

Той извади стетоскопа и го притисна към китката си, за да се затопли. После седна на ръба на леглото, разкопча нощницата ѝ, преслуша сърцето и измери пулса. Помоли я да се наведе напред и постави стетоскопа на гърба ѝ, за да чуе дробовете.

– Кашляй.

Тя се изкашля.

– Окей. Закопчай си нощницата. Медицински повече или по-малко си оздравяла.

Тя кимна. Очакваше сега той да стане и да обяви, че ще дойде пак след няколко дни, но той продължи да седи на стола. Дълго мълча замислено. Лисбет търпеливо чакаше.

– Знаеш ли защо станах лекар? – внезапно попита той.