Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо.

- Погррребват я у другио край на могилата. С дррругите келди на

клано, – каза и Уилям без да го питат.

- Мислех си, че ще са по-... шумни, – рече Тифани.

- Она им бе майка, – обясни Уилям – Не им е до викане. Сърррцата

им са твърде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една

панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна.

Като им засвиря “Самио дявол с дружина адвокати” и като му тропнат

един петстотин-и-дванадесеторен рррил21 и като апнат и като пийнат мойте

племенници, чини ми се, че си имат махмурррлук колкото да утепа овца, –

старият Фийгъл се усмихна за малко – Ама засега секи Фийгъл си я спомня

с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят.

- Тя и твоя майка ли беше? – попита го тихо Тифани.

- Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне

келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е

за душа да понесе да си самичка сред чужди хора, – тук гонагълът

въздъхна – Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни

се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно.

- Но на теб сигурно ти е, – промълви Тифани.

- Бърза си у акъло, признавам ти го, – каза Уилям – От тея дето

дойдоха с нея я останах последен. Га се свърши с това, че поискам от

новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е

тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрррем у

урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда.

И той се обърна и се изгуби в тъмнината на могилата.

На Тифани изведнъж и се прииска да се прибере у дома. Може би

беше само заради тъгата на Уилям, но тя се чувстваше затворена в

могилата.

- Трябва да се измъкна от тук, – промълви тя.

- Чудесна идея, – подкрепи я жабокът – Най-малкото трябва да

намериш мястото, където времето е различно.

- Но как? – проплака Тифани – Времето не може да се види!

Тя си промуши ръцете през входната дупка и се издърпа на свеж

въздух...

В чифлика имаше голям стар часовник и веднъж седмично му се

сверяваше времето. Което ще рече, баща и като ходеше на пазара в

Срекмеджийски Извор запомняше положението на стрелките на тамошния

голям часовник и като се прибереше, нагласяше в същото положение

стрелките на домашния часовник. Но и без това този часовник беше само

за показ. Всички си мереха времето по слънцето, а то не може да греши.

Тифани се излегна сред стволовете на старите трънливи храсти, чиито листа не преставаха да шумолят на вятъра. Могилата беше като

островче сред безкрайното торфище. Закъснели иглики и дори няколко

раздърпани напръстника растяха под защитата на бодливия клонак.

Престилката и лежеше наблизо, където я беше оставила.

- Тя можеше поне да ми каже къде да гледам, – оплака се тя след

някое време.

- Но тя не знаеше, къде, – възрази жабокът – Тя знаеше само

белезите, по които да го познаеш.

Тифани внимателно се претърколи и загледа небето през клонака.

Щяло да и блесне, беше и казала келдата...

- Мисля, че трябва да си поговоря с Хамиш, – каза тя.

- Право думаш, гос’жа, – обади се едно гласче до ухото и.

Тя обърна глава и попита:

- Откога сте тук?

- Епа целото време, гос’жа, – отвърна невъзмутимо пиктсито.

Други подадоха глави иззад разни клони и изпод шумата. Поне

двадесетина от тях бяха на могилата.

- Цялото време ли ме следяхте?

- Епа да, гос’жа. Оно си ни е туй работата да наглеждаме нашта

келда. А па я съм си тук горе повечето време, оти се учим да ставам

гонагъл, – младият Фийгъл и показа гайдата си – А они ми не дават да

свирим долу, оти ми викат, свирнята ми мязала на паяк сакащ да си пръдне

през ушите, гос’жа.

- Ами ако се случи да ми се поиска да... да ми наложи да отида до...

Ами ако кажа, че не искам да ме пазите?

- Ми ако ми говориш за дребнио зов на природата, гос’жа, кенефо е

ей там у ямата у варовико. Ти само ни окни и никой нема да наднича, тук

имаш нашта дума.

Тифани стоеше и го гледаше изправен сред игликите, грейнал от

гордост и усърдие да услужи. Беше по-млад от повечето пиктсита, без чак

толкова белези и цицини. Дори носът му не беше счупен.

- Как се казваш, пиктси? – попита го тя.

- Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-

Джок-Джок, гос’жа. Нема чак толкоз Фийгълски имена, найш ли, тъй че

требе да си ги делиме.