Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

Някое време Тифани гледаше жабока без да продума.

- Знаеш ли, - каза накрая тя – магията е много по-сложна отколкото

си мислих.

- Шляп-шляп! Писук-писук! Ох я горкичкото, чик-чирик!

Тифани се втурна към прозореца. На пътеката имаше един Фийгъл.

Беше си направил от някакъв парцал грубо подобие на криле и клюнеста

капа от слама и куцукаше в кръг като наранена птичка.

- Ох, чик-чирик, чик-чирик! – викаше той – Фъра-фъра-пляс-пляс!

Ама право си викам, я горкичкото, дано да нема да оди тъдява некое

писееенцеее!

А нататък по-пътя, присвит на земята, към него се прокрадваше

Плъхарко, най-лют враг на всички малки пиленца. Докато Тифани си

отвори устата да изкрещи, котаракът скочи с всичките си четири лапи

право върху човечето.

Или най-малкото, там където беше човечето до преди малко, преди

да направи салто, да се озове точно пред лицето на Плъхарко и да го хване

за двете уши.

- Леле, писанчо ниеден, глей са що стана! – провикна се той – На ти

армаган от мънечките пилци, бе куфелник!

И силно удари с глава котарака по носа. Плъхарко се преметна във

въздуха и падна по гръб с разфокусирани очи, в които пролича див ужас, когато човечето се наведе над него и му кресна:

- ЧИК-ЧИРИК!

Тогава котаракът хвръкна, както могат само котките и се превърна в

рижава ивица, профуча по пътеката през отворената врата, шмугна се

покрай Тифани и се скри под мивката.

Фийгълът погледна нагоре ухилен и видя Тифани.

- Моля те не изчез... – започна тя забързано, но той изфиряса като

вихър.

Майката на Тифани се беше забързала насам по пътеката. Тифани

едва успя да вземе жабока и да го прибере в джоба на престилката.

- Къде е Уентуърт? Тук ли е? – попита настоятелно майка и – Върна

ли се? Отговори ми!

- Той не отиде ли с вас на стрижене, мамо? – изведнъж се разтревожи

и Тифани. Усещаше как паниката се надига от майка й като пушек.

- Не можем да го намерим! – в погледа на майка й се мярна нещо

диво – Само за минутка да му обърна гръб! Сигурна ли си, че не си го

видяла?

- Но той не може да мине самичък целия път до тук...

- Иди виж в къщата! Айде живо!

Госпожа Болежкова забърза навън. Тифани остави припряно жабока

на пода и го натири под мивката. Чу го да квака и Плъхарко, пощурял от

страх и изненади, изхвърча изпод мивката като вихър от лапи и профуча

през вратата.

Тя се изправи. Първата и срамна мисъл беше: Ама той нали искаше

да види стриженето. Как може да се е изгубил? Нали отиде с мама и с Хана

и с Финеса!

А колко щяха да бдят над него Хана и Финеса с всички онези момци

наоколо?

Опита да се престори, че не си е помислила това, но тя беше

безсрамно добра в това да забелязва кога лъже. Това е проблемът с мозъка

– понякога той мисли повече, отколкото би ти се искало.

Но на Уентуърт никога не му се е приисквало да се отдели от хората!

От кошарите за стригане до тук е половин миля, а той не може да ходи

толкова бързо! След няколко крачки той се пльосва на земята и почва да

врънка за бонбонки!

Но ако той се е изгубил, ще стане малко по-спокойно...

И отново се яви тази гадна срамна мисъл. Тя се опита да я задуши

чрез шетане. Но първо взе малко бонбонки за стръв от буркана и докато

търчеше от стая в стая шумолеше с торбичката.

От двора се чу тропот на ботуши. Някои от мъжете бяха дошли от

стриженето. Но тя продължи да тършува под легла и по шкафове, дори в

някои толкова високи, че бебето никога не би могло да ги стигне, и после

отново гледаше под легла, които вече беше претършувала, защото това

беше от оня вид търсения. От оня вид търсения, когато отиваш да

погледнеш и на тавана, макар че вратата към него винаги е заключена.

След няколко минути отвън се разнесоха няколко гласа викащи

Уентуърт и тя чу баща и да казва:

- Вижте долу на реката!

... което значеше, че и той е загубил ума и дума, понеже Уентуърт

никога не би отишъл толкова далече без подкуп. Той не беше дете, което

да се остави ей така да бъде отдалечено от бонбонките.

Ти си виновна.

Тази мисъл падна в ума и като парче лед.

Вината е твоя , защото не си го обичала достатъчно. Той се появи и

ти вече не беше най-малката и трябваше да го търпиш да се мъкне подире

ти, докато ти се прииска, така беше нали, той да си иде.

- Не е вярно! – прошепна си Тифани – Аз ... доста го харесвах...

Не чак толкова, ако трябва да сме честни. Не и през цялото време.