Дан Браун - Ад

„Той се хвърли оттам… и се самоуби“.

Макар и ужасен от загубата на клиент, особено по такъв начин, Ректора си оставаше човек на думата и се приготви за изпълнението на последното си обещание към покойния — да достави на среброкосата жена съдържанието на флорентинския сейф, при това в точно определен момент.

„Не и преди оградената в календара дата“.

Даде плика с шифъра на сейфа на Вайента, която замина за Флоренция, за да вземе въпросния предмет — „хитроумното устройство“. Когато обаче се свърза с шефа си, агентката му съобщи поразителна и извънредно тревожна новина. Съдържанието на сейфа вече било извадено и за малко не я задържали. Оказваше се, че среброкосата жена по някакъв начин е научила и е използвала влиянието си, за да получи достъп до трезора, както и да издаде заповед за арестуването на всеки, който се опита да отвори този сейф.

Това се бе случило преди три дни.

Клиентът явно беше замислил откраднатия предмет като своята последна обида към среброкосата жена — оскърбителен глас от гроба.

„Само че е проговорил преждевременно“.

Оттогава в Консорциума цареше пълен хаос — използваха всичките си ресурси, за да изпълнят последните желания на клиента, а и да защитят самата организация. И всичко това водеше до пресичане на граници, от които нямаше връщане.

Ректора седеше на бюрото си и се питаше какво им готви бъдещето.

Грозно очертаният от клиента кръг го зяпаше от календара — крива червена линия, ограждаща конкретна дата, очевидно с особено значение.

„Утре“.

Той неохотно погледна бутилката скоч на масата. После за пръв път от четиринайсет дни си наля чаша уиски и я пресуши на една глътка.

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън измъкна малката червена флашка от компютъра и я сложи на бюрото. Този видеозапис се нареждаше сред най-странните неща, които беше виждал.

„И е дълъг точно девет минути… до секундата“.

Обзет от неприсъщо му безпокойство, той се изправи и закрачи из малката си кабина, като отново се чудеше дали да се посъветва за шантавия запис с Ректора.

„Просто си свърши работата — каза си Ноултън. — Не задавай въпроси. Не издавай присъди“.

Пропъди мисълта за записа от ума си и въведе утвърдената задача в програмата си. Точно според желанието на клиента утре щеше да разпрати видеофайла до медиите.

18.

Виале Николо Макиавели се смята за най-красивия булевард във Флоренция. С широките си завои, които лъкатушат сред гъсти храсти и широколистни дървета, той е любим на колоездачите и любителите на ферари.

Сиена ловко управляваше мотопеда по завоите. Скоро напуснаха мрачния жилищен квартал и навлязоха в чистите и ухаещи на кедри скъпи зони на западния бряг. Часовникът на една черква, която подминаха, тъкмо биеше осем.

Лангдън се държеше за кръста на Сиена и в ума му се вихреха озадачаващи образи от Дантевия ад… и тайнственото лице на красивата среброкоса жена, която беше видял, натикана между двама едри войници на задната седалка на вана.

„Която и да е тя, вече е в ръцете им“ — помисли си Робърт.

— Жената във вана — надвика Сиена мотора на триколката. — Сигурен ли си, че е същата от виденията ти?

— Абсолютно.

— Значи трябва да си се срещнал с нея през последните два дни. Въпросът е защо продължава да ти се явява… и защо все ти повтаря да търсиш нещо.

Лангдън бе съгласен с нея.

— Не знам… Нямам спомен да сме се срещали, но всеки път, щом видя лицето ѝ, изпитвам непреодолимото усещане, че просто трябва да ѝ помогна.

„Варвари… варвари…“

Изведнъж се запита дали странните му думи не са свързани със среброкосата жена. „Може би се отнасят за хората, които са я похитили?“ Тази мисъл накара стомаха му да се свие.

Имаше чувството, че е лишен от жизненоважно оръжие. „Изгубил съм паметта си“. Имаше изключителна зрителна памет още от малък и я смяташе за своето най-ценно интелектуално качество. За човек, свикнал да си спомня и най-малката подробност от света около себе си, животът без памет приличаше на опит да приземи самолет в пълен мрак без радар.

— Мисля, че единственият ти шанс да откриеш отговора е да разшифроваш „Картата“ — продължи Сиена. — Каквато и тайна да крие… явно тя е причината да те преследват.

Робърт кимна, замислен за думата „catrovacer“ на фона на гърчещите се тела в Дантевия „Ад“.

Изведнъж му хрумна една идея.

„Свестих се във Флоренция…“

На земята нямаше друг град, толкова тясно свързан с Данте Алигиери. Роден във Флоренция, той израснал там и според легендата се влюбил в Беатриче, а по-късно жестоко го прогонили и го обрекли дълги години да скита из Италия, копнеейки да се завърне у дома. Ето какво пишеше поетът за изгнанието: