Дан Браун - Ад

Вълна на паника премина през тълпата и изведнъж не само забулената жена и Лангдън тичаха към стълбите. Всички се втурнаха към тях.

Сински обърна гръб на приближаващата човешка лавина и закрещя отчаяно нагоре:

— Заключете вратата! Запечатайте цистерната! ВЕДНАГА!

Когато Лангдън взе с пързаляне завоя за стълбите, Сински вече ги беше преполовила и продължаваше нагоре, като крещеше с всички сили да затворят вратите. Сиена Брукс я следваше по петите, но тежката ѝ мокра бурка я забавяше.

Лангдън тичаше след тях, следван от вълната ужасени хора.

— Запечатайте изхода! — отново извика Сински.

Дългите крака на Лангдън вземаха по три стъпала наведнъж и той бързо настигаше Сиена. Горе тежките двойни врати на цистерната започнаха да се затварят.

„Твърде бавно!“

Сиена настигна Сински, сграбчи рамото ѝ и го използва като опора, за да се оттласне и да продължи към изхода. Сински падна на колене, любимият ѝ амулет се удари в цимента и се строши на две.

Лангдън потисна инстинкта да спре и да помогне на падналата жена и профуча покрай нея.

Сиена вече беше съвсем близо, почти на ръка разстояние, но успя да стигне площадката, а вратите не се затваряха достатъчно бързо. Без да забавя крачка, Сиена завъртя стройното си тяло настрани и скочи през тесния отвор.

Беше минала наполовина през вратата, когато бурката ѝ се закачи на дръжката и я спря на самия праг, само на сантиметри от свободата. Докато тя се мъчеше да се освободи, ръката на Лангдън сграбчи края на бурката. Той държеше здраво, опитваше се да я изтегли обратно, но тя се загърчи трескаво — и изведнъж Лангдън се оказа само с мокър плат в ръката.

Вратата се затръшна, като едва не смаза пръстите му. Смачканият плат беше прещипан между вратите и мъжете отвън не можеха да ги затворят плътно.

През тесния процеп Лангдън видя как Сиена Брукс спринтира през оживената улица, голата ѝ глава лъщеше на светлината на лампите. Носеше същия пуловер и джинси, с които бе през целия ден. Лангдън внезапно беше залят от парещото, болезнено чувство, че е предаден.

Чувството продължи само миг. Неочаквана, смазваща тежест притисна Лангдън във вратата.

Човешката лавина го беше настигнала.

По стълбището ехтяха ужасени викове. Натискът на напиращите хора в гърба на Лангдън се засили. Гръдният му кош започна да се свива болезнено.

Изведнъж вратите се отвориха рязко навън и Лангдън излетя в нощта като тапа на шампанско. Залитна на тротоара и едва не падна. Зад него поток от хора заблика от земята, подобно на мравки, спасяващи се от разровен мравуняк.

Агентите от НБР, чули цялата суматоха и хаос, излизаха иззад сградата. Появата им в пълна защитна екипировка и с дихателни маски незабавно засили паниката.

Лангдън затърси с поглед Сиена. Виждаше единствено натоварен трафик, блясък на фарове и бъркотия.

И тогава за един кратък миг надолу по улицата лъсна бледа гола глава на жена, която се стрелна по оживения тротоар и изчезна зад един ъгъл.

Лангдън се огледа отчаяно назад в търсене на Сински, полицията или някой агент от НБР без тежък защитен костюм.

Нищо.

Разбра, че трябва да се оправя сам.

И без капка колебание се втурна след Сиена.

Далеч долу, в най-затънтения край на цистерната, агент Брюдер стоеше съвсем сам в дълбоката до кръста вода. Звуците на пандемониума отекваха в мрака, докато полудели туристи и музиканти се блъскаха към изхода и изчезваха нагоре по стълбите.

„Не са успели да затворят вратата — с ужас осъзна Брюдер. — Ограничаването на заразата се провали“.

94.

Робърт Лангдън не беше кой знае какъв бегач, но от годините плуване краката му бяха яки, а крачката — дълга. Той стигна до ъгъла за секунди и когато зави, се озова на по-широка улица. Очите му трескаво огледаха тротоарите.

„Трябва да е някъде тук!“

Дъждът бе спрял и цялата добре осветена улица се виждаше ясно. Нямаше места за криене.

И въпреки това Сиена беше изчезнала.

Единственото движение бе на петдесетина метра напред, където новичък истанбулски otobüs потегляше от спирката си.

„Да не би да се е качила в автобуса?“

Изглеждаше твърде рисковано. Би ли влязла сама в капан, щом знаеше, че всички ще я издирват? Но пък ако смяташе, че никой не я е видял, и ако автобусът тъкмо е тръгвал, предлагайки ѝ идеална възможност…

„Може би“.

На покрива на автобуса имаше електронна табела, на която светеше една-единствена дума: ГАЛАТА.

Лангдън се втурна към един възрастен мъж, който стоеше под навеса на малък ресторант. Човекът беше елегантно облечен в бродирана туника и носеше бял тюрбан.