Дан Браун - Ад

Втурна се към изхода и изскочи на огромен площад, също препълнен с хора. Спря и трескаво се заоглежда, но напразно.

Точно пред него, от другата страна на широката улица, мостът Галата се протягаше през широките води на Златния рог. Двете минарета на Новата джамия се издигаха отдясно на Лангдън и сияеха ярко над площада. Отляво имаше само открито пространство… пълно с хора.

Ревът на клаксони отново го накара да погледне към улицата, отделяща площада от водата. Сиена вече се беше отдалечила на сто метра и пресичаше тичешком натоварената улица, като едва не бе смазана между два камиона. Тичаше към морето.

Отляво на Лангдън, на брега на Златния рог, цареше оживление — фериботи, автобуси, таксита, туристически корабчета.

Лангдън се втурна към улицата, стигна загражденията, издебна удобен момент да ги прескочи и успешно пресече първото платно. За петнайсет секунди, почти ослепен от ярките фарове и оглушен от гневни клаксони, успя да стигне до отсрещната страна, като спираше, тръгваше и размахваше ръце, докато най-сетне прескочи парапета и се озова на тревистия бряг.

Сиена се бе отдалечила още повече и сега тичаше покрай такситата и автобусите към кейовете, където се виждаха всякакви съдове — туристически корабчета, водни таксита, рибарски гемии, скутери. Светлините на града примигваха по западния бряг на Златния рог и Лангдън не се съмняваше, че ако Сиена успее да стигне до отсрещната страна, сигурно никога няма да я открие.

Лангдън най-сетне стигна до водата, зави наляво и се втурна по алеята, следван от стреснатите погледи на туристите, които чакаха на опашки да се качат на флотилията от крещящо украсени плаващи ресторанти, покрити с куполи като джамии, апликации от фалшиво злато и мигащи неонови светлини.

„Лас Вегас на Босфора“ — мислено изстена Лангдън, докато тичаше покрай целия този кич.

Видя Сиена далеч напред. Тя вече не тичаше. Беше спряла на един кей за частни катери и се молеше на един от собствениците.

„Не я качвай!“

Когато наближи, Лангдън видя, че Сиена се моли на млад мъж, който стоеше зад кормилото на лъскав катер. Мъжът се усмихваше вежливо, но клатеше отрицателно глава. Сиена продължаваше да жестикулира, но собственикът на лодката явно ѝ отказа категорично и ѝ обърна гръб.

Докато Лангдън тичаше с все сили, Сиена се обърна към него. Лицето ѝ беше маска на отчаяние. Под нея двата двигателя изреваха, разпениха водата и катерът се отдели от кея.

Сиена изведнъж скочи, прелетя над водата и падна тежко на кърмата на катера. Усетил удара, мъжът зад кормилото се обърна и я зяпна изумено. Дръпна ръчката на газта и спря катера, който вече се намираше на двайсет метра от кея. Като викаше гневно, мъжът се надигна и пристъпи към нежеланата пътничка.

А Сиена приклекна, сграбчи го за китката и използва собствената му инерция, за да го метне през борда. Мъжът падна във водата с главата надолу. След секунди изплува, като плюеше и крещеше ругатни.

Сиена небрежно му хвърли спасителен пояс, отиде до кормилото и бутна двете ръчки напред.

Двигателите изреваха и катерът потегли.

Лангдън стоеше на кея и гледаше как лъскавият бял корпус се плъзга по водата и се превръща в призрачна сянка в нощта. Сиена вече можеше да стигне не само до отсрещния бряг, но и имаше достъп до почти безкрайната мрежа от канали, минаващи от Черно до Мраморно море.

„Изчезна“.

Собственикът на катера излезе от водата и забърза да се обади на полицията.

Докато гледаше как светлините на откраднатия катер изчезват в нощта, Лангдън се почувства ужасно сам. Воят на двата двигателя също затихваше.

А после те изведнъж замлъкнаха.

Лангдън впери поглед в далечината. „Да не би да е изключила двигателите?“

Светлините на лодката като че ли престанаха да се отдалечават и сега се поклащаха на малките вълни на Златния рог. Неизвестно защо Сиена Брукс бе спряла.

„Да не би да ѝ е свършило горивото?“

Той доближи ръка до ухото си, заслуша се и чу тихото пърпорене на двигателите.

„Щом има гориво, какво прави?“

Зачака.

Десет секунди. Петнайсет. Половин минута.

Накрая двигателите изреваха отново, отначало с неохота, но после по-решително. За изумление на Лангдън светлините на лодката започнаха да описват широка дъга и носът се обърна към него.

„Връща се!“

Катерът се приближи и Лангдън видя Сиена на кормилото. Тя се взираше с празен поглед напред. На трийсетина метра от него върна лодката до кея, от който беше тръгнала, и изключи двигателите.