Дан Браун - Ад

Със затаен дъх Брюдер направи предпазлива крачка, като внимаваше да не раздвижва водата. Вече можеше да различи гладкия правоъгълник от титан на дъното.

„Табелата на Зобрист“.

Водата бе толкова бистра, че той почти успяваше да разчете утрешната дата и текста:

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

„Как ли пък не — помисли Брюдер. Увереността му се възвръщаше. — Разполагаме с няколко часа да спрем това“.

Припомни си видеозаписа на Зобрист, бавно насочи фенерчето наляво от табелата и затърси завързаната торба от разтворим найлон. Лъчът освети тъмна вода и обърканият Брюдер напрегна очи.

„Няма никаква торба“.

Премести лъча още наляво, точно към мястото, където беше видял торбата на записа.

Пак нищо.

„Но… тя трябва да е тук!“

Стиснал зъби, Брюдер направи още една предпазлива крачка напред, като бавно осветяваше целия район.

Нямаше никаква торба. Само табелата.

За един изпълнен с надежда миг си помисли, че може би тази заплаха, подобно на толкова други неща днес, е просто илюзия.

„Нима всичко това е било измама?

Нима Зобрист е искал само да ни уплаши?!“

И тогава го видя.

Отляво на табелата, едва различимо на дъното, имаше въже. Приличаше на някакъв умрял червей. В края му имаше малка пластмасова щипка, от която висяха няколко парчета разтворим найлон.

Впери поглед в разпокъсаните останки от прозрачната торба. Те висяха от края на въжето като останките от спукан детски балон.

Истината бавно изпълни съзнанието му.

„Закъснели сме!“

Представи си как торбата се разтваря и разлага… как смъртоносното ѝ съдържание се разнася във водата… и изплува на мехури на повърхността на лагуната.

С треперещ пръст изключи фенерчето и остана за момент в тъмното, като се опитваше да събере мислите си.

А те бързо преминаха в молитва.

„Бог да ни е на помощ!“

— Агент Брюдер, повторете! — извика Сински в радиостанцията, докато слизаше по стълбите, за да хване сигнала по-добре. — Не разбрах!

Топлият вятър духаше покрай нея нагоре към зейналия вход. Екипът от НБР беше пристигнал и членовете му се приготвяха зад сградата, като се опитваха да крият защитните си костюми и чакаха преценката на Брюдер.

— … разкъсана торба… — изпращя гласът на Брюдер по радиостанцията — … и… изтекло.

„Какво?!“ Сински се замоли да е чула погрешно и се втурна надолу.

— Повторете! — нареди тя, докато наближаваше края на стълбището.

Този път гласът на Брюдер прозвуча много по-ясно.

— … повтарям… заразата е разпръсната!

Сински залитна и едва не падна по стълбите. „Как е възможно?!“

— Торбата се е разтворила — рязко каза гласът на Брюдер. — Заразата е във водата!

Студена пот обля доктор Сински, докато вдигаше очи и се опитваше да възприеме разкрилия се пред нея подземен свят. През червеникавата мъгла видя огромна водна шир, от която се издигаха стотици колони. Но най-вече видя хората.

Стотици хора.

Взираше се в нищо неподозиращата тълпа, затворена в подземния смъртен капан на Зобрист. Реагира по инстинкт.

— Агент Брюдер, незабавно елате тук. Започваме веднага да евакуираме хората.

Отговорът на Брюдер дойде моментално.

— Категорично не! Затворете вратите! Никой да не излиза!

Елизабет Сински бе директор на Световната здравна организация и беше свикнала заповедите ѝ да се изпълняват безпрекословно. За миг си помисли, че не е разбрала думите на агента от НБР.

— Доктор Сински! — извика Брюдер през музиката. — Разбрахте ли ме? Затворете проклетите врати!

Повтори нареждането, но това беше ненужно. Сински знаеше, че е прав. Пред лицето на възможна пандемия ограничаването на заразата беше единствената възможност.

Тя машинално посегна и докосна амулета си от лазурит. „Жертвай неколцина, за да спасиш много“. Решително доближи радиостанцията до устните си.

— Разбрано, агент Брюдер. Ще дам заповед за затваряне на вратата.

И тъкмо да обърне гръб на ужасната цистерна и да нареди да запечатат района, забеляза в тълпата внезапна суматоха.

Някаква жена с черна бурка тичаше към нея по пълната с хора пътека, като разблъскваше хората. Забулената фигура като че ли се носеше право към Сински и изхода.

„Гонят я“ — осъзна Сински, когато забеляза тичащия зад нея мъж.

И замръзна. „Това е Лангдън!“

Погледът ѝ отново се стрелна към жената с бурката, която тичаше бързо и викаше нещо на турски на хората на пътеката. Сински не знаеше турски, но ако се съдеше по паническата реакция на хората, думите на жената явно бяха еквивалент на вика „Пожар!“ в пълен театър.