Дан Браун - Ад

Под съпровода на тромпети и рогове хорът отново изпя предупреждението:

— Lasciate ogne speranza voi ch'entrate!

„Надежда всяка тука оставете!“

91.

Вдъхновената от ада музика отекваше в окъпана в червена светлина подземна зала — плач на гласове, дисонантен вой на струни и плътен рев на тимпани, громолящи през помещението като грохота на земетресение.

Докъдето стигаше поглед, подът на този подземен свят бе покрит с вода — тъмна, неподвижна, гладка, подобна на черен лед върху замръзнало езеро в Нова Англия.

„Лагуна, в която не блестят звездите“.

От водата, грижливо подредени в сякаш безкрайни редици, се издигаха стотици дебели дорийски колони, които се извисяваха на десет метра, за да поддържат засводения таван на цистерната. Колоните бяха осветени отдолу от червени прожектори и образуваха сюрреалистична гора от стволове, които чезнеха в тъмнината като някаква илюзия с огледала.

Лангдън и Брюдер спряха в края на стълбите, поразени от призрачното видение. Самата зала сякаш сияеше в червеникав тон и докато я оглеждаше, Лангдън се усети, че диша колкото се може по-плитко.

Въздухът бе по-тежък, отколкото бе предполагал.

Лангдън виждаше тълпата в далечината от лявата им страна. Концертът се провеждаше дълбоко в подземната цистерна, в средата на залата. Публиката бе настанена на обширни платформи. Няколкостотин зрители седяха в концентрични кръгове около оркестъра, а други сто стояха прави по периметъра. Имаше и още, заели места на пътеките, облегнати на яките парапети и зяпащи надолу към водата, заслушани в музиката.

Лангдън започна да оглежда морето аморфни силуети в търсене на Сиена. Не се виждаше никъде. Вместо това видя хора със смокинги, вечерни рокли, бурки, дори туристи по къси панталони и блузи. Представителна извадка на човечеството, събрана в алената светлина, сякаш вземаше участие в някаква окултна литургия.

„Дори Сиена да е някъде тук, ще е почти невъзможно да я открием“ — осъзна той.

В този момент покрай тях мина пълен мъж и тръгна нагоре, като кашляше. Брюдер веднага се обърна и го загледа изпитателно. Лангдън усети леко гъделичкане в гърлото си, но си каза, че е плод на въображението му.

Брюдер предпазливо стъпи на пътеката, като преценяваше накъде точно да тръгне. Все едно влизаха в лабиринта на Минотавъра. Пътеката бързо се разделяше на три, които на свой ред също се разделяха, образувайки висяща плетеница, увиснала над водата, виеща се между колоните и чезнеща в мрака.

„Сред мрачни дебри сам се озовах — помисли си Лангдън, спомняйки си зловещото начало на първата песен от шедьовъра на Данте, — че пътя прав загубих в тъмнината“.

Погледна през парапета към водата. Беше дълбока около четири стъпки и изненадващо бистра. Виждаха се плочките по дъното, покрити с фин пласт тиня.

Брюдер хвърли бърз поглед надолу, изсумтя неопределено и отново се огледа.

— Виждате ли нещо, което да прилича на мястото от видеозаписа на Зобрист?

„Какво ли не“ — помисли Лангдън, загледан в отвесните мокри стени до тях. Посочи най-отдалечения ъгъл на залата вдясно, далеч от платформата на оркестъра.

— Предполагам, че е някъде там.

Брюдер кимна.

— И аз мисля така.

Забързаха по пътеката и избраха дясното разклонение, което ги поведе в отдалечените кътчета на потъналия дворец.

Докато вървяха, Лангдън си даде сметка колко лесно може да се скрие човек на това място и да прекара нощта, без никой да го забележи. Зобрист може би бе направил точно това, за да запише видеото си. Разбира се, ако той бе щедрият спонсор на концертите, би могъл просто да помоли да остане известно време сам в цистерната.

„Не че това има някакво значение“.

Брюдер закрачи по-бързо, сякаш подсъзнателно следваше темпото на симфонията, което се засилваше в преливаща серия полутонове.

„Данте и Вергилий се спускат в ада“.

Лангдън напрегнато оглеждаше покритите с мъх стени от дясната им страна, като се мъчеше да ги сравни с видяното на видеозаписа. На всяко следващо разклонение завиваха надясно и се отдалечаваха още повече от тълпата, в посока към най-отдалечения ъгъл на залата. Лангдън погледна назад и остана поразен от разстоянието, което бяха изминали.

Вече почти тичаха, като подминаваха отделни мотаещи се туристи, но когато стигнаха най-дълбоките части на цистерната, вече нямаше никакви посетители.

Бяха сами.

— Всичко ми изглежда еднакво — отчаяно каза Брюдер. — Откъде да започнем?