Дан Браун - Ад

— Изчакайте. Екипът идва, а и не можете да претърсите сам залата. — Посочи таблото до вратата. — Цистерната е огромна.

Информационното табло описваше наистина огромна подземна зала с площ над един хектар, поддържана от цяла гора от 336 мраморни колони.

— Вижте какво изпълняват! — възкликна Лангдън.

Сински се обърна. Лангдън сочеше концертния афиш на стената.

„Господи!“

Директорката на СЗО правилно беше определила стила на музиката, но изпълняваното произведение не беше от Берлиоз, а от друг творец от епохата на романтизма — Франц Лист.

Тази вечер, дълбоко под земята, Държавният симфоничен оркестър на Истанбул изпълняваше едно от най-прочутите произведения на Франц Лист — симфонията „Данте“, вдъхновена от спускането на поета в ада и завръщането му.

— Изпълнява се цяла седмица — каза Лангдън, докато четеше ситно изписания текст. — Безплатни концерти, финансирани от анонимен спонсор.

Сински бе сигурна, че знае кой е анонимният спонсор. Залитането на Бертран Зобрист по драматичното явно беше и безсърдечна практична стратегия. Седмицата на безплатни концерти щеше да прилъже още туристи, повече от обичайното, да влязат в цистерната и да се озоват в заразения район… където да вдишат замърсения въздух, след което да се върнат по домовете си в чужбина.

— Господине? — каза портиерът на Брюдер. — Имаме място за двама.

Брюдер се обърна към Сински.

— Обадете се на местните власти. Каквото и да намерим долу ще ни трябва помощ. Щом хората ми пристигнат, да ми се обадят Ще сляза да видя дали няма да разбера къде може да е оставил онова нещо Зобрист.

— Без дихателна маска? — попита Сински. — Не сме сигурни, че торбата е цяла.

Брюдер се намръщи и вдигна ръка към топлия вятър, който духаше от входа.

— Вижте, ако патогенът е във въздуха, сигурно целият град вече е заразен.

Сински си беше помислила същото, но не искаше да го казва пред Лангдън и Мирсат.

— Освен това — добави Брюдер — съм виждал как реагира тълпа, когато хората ми минат покрай нея в защитни костюми. Ще настане паника и блъсканица.

Сински реши да отстъпи. В края на краищата Брюдер беше специалист и бе попадал в ситуации като тази.

— Единствената ни реална възможност — каза Брюдер — е да приемем, че патогенът все още е затворен някъде долу, и да опитаме да го неутрализираме.

— Добре — каза Сински. — Направете го.

— Има и друг проблем — намеси се Лангдън. — Ами Сиена?

— Какво Сиена? — попита Брюдер.

— Каквито и да са намеренията ѝ, тя може би е в Истанбул, много е добра с езиците и вероятно знае и турски.

— И какво от това?

— Сиена знае, че в стихотворението се говори за „дворец потънал“ — каза Лангдън. — А на турски това описание води направо… тук. — И посочи надписа „Йеребатан сарай“ над входа.

— Така е — уморено се съгласи Сински. — Като нищо може да се е сетила и да си спести посещаването на „Света София“.

— Е, ако е долу и възнамерява да пробие торбата преди да я неутрализираме, поне не е отдавна тук — каза Брюдер. — Районът е огромен и тя вероятно няма представа къде да търси. А и покрай всички хора наоколо едва ли ще може да скочи незабелязано във водата.

— Господине? — отново се обади портиерът. — Желаете ли да влезете?

Брюдер видя, че от улицата се задава още една група туристи, и кимна на портиера, че влиза.

— Аз идвам с вас — заяви Лангдън.

Брюдер се обърна и го погледна.

— Как ли пък не.

Тонът на Лангдън бе непреклонен.

— Агент Брюдер, една от причините да сме в това положение е, че Сиена Брукс цял ден си игра с мен. И както сам казахте, възможно е вече да сме заразени. Ще дойда, независимо дали това ви харесва, или не.

Брюдер го изгледа дълго, но накрая отстъпи.

Докато минаваше през вратата и се спускаше по стръмното стълбище след Брюдер, Лангдън усещаше топлия вятър, който духаше насреща им от недрата на цистерната. Влажният полъх носеше звуците на симфонията на Лист, както и позната, но в същото време трудно доловима миризма… на много хора, събрали се в затворено пространство.

Лангдън изведнъж изпита чувството, че го загръща призрачна плащаница, че сякаш дългите пръсти на някаква невидима ръка се протягат от земята и го сграбчват.

„Музиката“.

Хорът — цели сто души — пееше добре известен пасаж, като произнасяше старателно всяка сричка от мрачния текст на Данте.

— Lasciate ogne speranza voi ch'entrate.

Тези няколко думи, най-прочутите в „Ад“, се надигаха от долния край на стълбището като злокобна воня на смърт.