Дан Браун - Ад

„Търсете, и ще намерите? — зачуди се Сински. — Това ли е посланието на онзи побъркан?“ Фразата звучеше като открито предизвикателство. Смущаващите последни думи на лудия по време на срещата им в Съвета за международни отношения прозвучаха в ума ѝ: „В такъв случай танцът ни е започнал“.

— Пребледняхте — рече Лангдън, който я наблюдаваше замислено. — Това означава ли, че посланието не е онова, което очаквахте?

Сински се овладя и оправи амулета на шията си.

— Не точно. Кажете ми… смятате ли, че тази карта на ада намеква да търся нещо?

— Да. Cerca trova.

— А намеква ли къде да търся?

Лангдън се почеса по брадичката. Около тях започнаха да се струпват и други от екипа на СЗО, жадни за повече информация.

— Не съвсем открито… не, макар че имам доста добра идея откъде ще е най-добре да започнете.

— Кажете ми — каза Сински малко по-настоятелно, отколкото Лангдън очакваше.

— Какво ще кажете за Флоренция?

Сински стисна зъби, за да не му се сопне. Членовете на екипа ѝ обаче не проявиха такова самообладание. Всички се спогледаха стреснато. Един грабна телефон и набра номер. Друг забърза през вратата към предната част на самолета.

Лангдън се обърка.

— Нещо лошо ли казах?

„И още как“ — помисли Сински и попита:

— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за Флоренция?

— Cerca trova — отвърна той и набързо разказа за старата загадка около една фреска на Вазари в Палацо Векио.

„Значи Флоренция“ — помисли Сински, след като чу достатъчно. Явно нямаше никакво съвпадение в това, че кошмарът ѝ беше направил фаталния си скок на не повече от три преки от Палацо Векио във Флоренция.

— Професоре — каза тя. — Когато ви показах амулета си и го нарекох кадуцей, вие се сепнахте, сякаш искахте да кажете нещо, но после се поколебахте и като че ли размислихте. Какво щяхте да кажете?

Лангдън поклати глава.

— Нищо. Беше глупаво. Професорът в мен често е малко надменен.

Сински го погледна в очите.

— Питам ви, защото трябва да знам дали мога да ви се доверя. Какво щяхте да кажете?

Лангдън преглътна и прочисти гърлото си.

— Не че има някакво значение, но вие казахте, че амулетът е древният символ на медицината, което е вярно. Но когато го нарекохте кадуцей, направихте една много често срещана грешка. Кадуцеят има две змии, увити около жезъл с криле в горната част. Вашият амулет е само с една змия и без криле. Този символ се нарича…

— Жезълът на Асклепий.

Изненадан, Лангдън наклони глава настрани.

— Да. Точно така.

— Зная. Изпитвах откровеността ви.

— Моля?

— Исках да разбера дали ще ми кажете истината, независимо дали с това няма опасност да ме поставите в неудобно положение.

— Изглежда, се провалих.

— Не го правете отново. Трябва да сте абсолютно честен с мен. Само така ще можем да продължим да работим заедно.

— Да продължим? Не приключихме ли?

— Не, професоре, не сме приключили. Искам да дойдете във Флоренция и да ми помогнете с едно нещо.

Лангдън я зяпна втрещено.

— Сега ли?

— Да, сега. Още не съм ви казала колко критична всъщност е ситуацията.

Лангдън поклати глава.

— Няма значение какво ще ми кажете. Не искам да летя до Флоренция.

— И аз — въздъхна тя. — Но за съжаление времето изтича.

62.

Лъчите на обедното слънце се отразяваха от лъскавия покрив на скоростния влак „Фречиардженто“, който летеше на север, движейки се по елегантна дъга през Тоскана. Въпреки че се отдалечаваше от Флоренция с 280 км/ч, „Сребърната стрела“ беше почти безшумен, а лекото поклащане действаше успокояващо на возещите се в него.

За Робърт Лангдън последният час беше като размазана картина.

Лангдън, Сиена и доктор Ферис седяха в едно от изолираните salottini на скоростния влак — малко първокласно купе с четири кожени седалки и сгъваема маса. Ферис го беше наел цялото с кредитната си карта и бе осигурил най-различни сандвичи и минерална вода, които Лангдън и Сиена изгълтаха лакомо, след като се измиха в тоалетната до купето.

Веднага щом се настаниха за двучасовото пътуване до Венеция, доктор Ферис насочи поглед към маската на Данте, която лежеше на масата между тях в найлоновата торба.

— Трябва да разберем къде точно във Венеция ни води маската.

— При това бързо — напрегнато добави Сиена. — Това може би е единствената ни надежда да предотвратим чумата на Зобрист.

— Чакайте малко — каза Лангдън и постави ръка върху маската. — Обещахте ми, че след като се качим на влака, ще ми разкажете за последните няколко дни. Засега знам само, че СЗО ме нае в Кеймбридж да помогна в дешифрирането на версията на La Mappa на Зобрист. Като изключим това, не сте ми казали нищо.