Дан Браун - Ад

И тогава я порази друга мисъл.

„Господи… да не би Зобрист да се цели в Женева?“

Зобрист беше човек с афинитет към символизма и в избора на щабквартирата на СЗО за „кота нула“ определено можеше да се намери известна елегантност, особено като се имаше предвид дългата му битка със Сински. Но пък от друга страна, ако Зобрист търсеше зрелищно място, където да отприщи чумата си, Женева беше лош избор. Градът бе географски изолиран и доста студен по това време на годината. Повечето болести се разпространяваха най-добре в пренаселени и по-топли среди. Женева беше разположена на повече от триста метра надморска височина и едва ли беше подходящо място, откъдето да тръгне една пандемия. „Независимо колко много ме мрази Зобрист“.

Така че въпросът оставаше — защо Лангдън отиваше там? Странната дестинация на американския професор беше поредната отметка в растящия списък на странните му постъпки, които започнаха предишната вечер. И въпреки всичките ѝ усилия на Сински ѝ беше много трудно да им намери някакво рационално обяснение.

„На чия страна е той?“

Вярно, Сински познаваше Лангдън само от няколко дни, но пък умееше добре да преценява хората и отказваше да повярва, че човек като Робърт Лангдън може да бъде съблазнен с пари. „И въпреки това вчера той прекъсна контакта с нас“. А сега се държеше като агент, действащ на своя глава. „Да не би по някакъв начин да са го убедили, че действията на Зобрист имат някакъв смисъл, колкото и извратен да изглежда?“

От тази мисъл я побиха тръпки.

„Не — увери тя себе си. — Познавам добре репутацията му. Не е такъв човек“.

Беше се запознала с Робърт Лангдън преди четири вечери в изкорубения корпус на преоборудвания транспортен самолет С-130, който играеше ролята на мобилен координационен център на Световната здравна организация.

Малко след седем самолетът кацна на „Хенскъм Фийлд“ на по-малко от двайсет и пет километра от Кеймбридж, Масачузетс. Сински не беше сигурна какво да очаква от известния учен, с когото се беше свързала по телефона, но остана приятно изненадана, когато той се качи уверено по товарната рампа на самолета и я поздрави с безгрижна усмивка.

— Доктор Сински, предполагам? — И енергично стисна ръката ѝ.

— Професор Лангдън, за мен е чест да се запознаем.

— Честта е моя. Благодаря за всичко, което вършите.

Беше висок, с типично градска красота и дълбок глас. Сински предположи, че облеклото му е като за лекции — сако от туид, панталони в цвят каки и мокасини, което си беше в реда на нещата, като се имаше предвид, че е бил буквално подбран най-неочаквано от кампуса. Освен това изглеждаше по-млад и в много по-добра форма, отколкото си беше представяла, което само ѝ напомни за собствената ѝ възраст. „Мога да му бъда почти майка“.

Усмихна му се уморено.

— Благодаря, че дойдохте, професоре.

Лангдън посочи лишения от чувство за хумор помощник, когото Сински беше изпратила да го вземе, и каза:

— Вашият човек не ми даде възможност да размисля.

— Чудесно. Тъкмо затова му плащам.

— Хубав амулет — отбеляза Лангдън, като хвърли поглед върху накита ѝ. — От лазурит ли е?

Сински кимна и погледна надолу към амулета от син камък оформен като змия, увита около вертикален прът.

— Съвременният символ на медицината. Нарича се кадуцей, както несъмнено знаете.

Лангдън внезапно вдигна поглед, сякаш искаше да каже нещо.

Тя зачака. „Да?“

Явно решил да не се поддава на импулса си, той се усмихна и смени темата.

— Е, защо съм тук?

Елизабет посочи импровизираното заседателно кътче със стоманена маса.

— Заповядайте, седнете. Искам да погледнете едно нещо.

Лангдън тръгна небрежно към масата и Елизабет забеляза, че макар да изглежда заинтригуван от перспективата за тайна среща, професорът изобщо не е обезпокоен. „Този човек се чувства удобно в собствената си кожа“. Запита се дали ще е също толкова спокоен, когато разбере защо е тук.

Изчака Лангдън да се настани и без никакви предисловия представи предмета, конфискуван от нея и екипа ѝ от сейфа във Флоренция преди по-малко от дванайсет часа.

Лангдън дълго разглежда малкия гравиран цилиндър, преди набързо да ѝ обясни онова, което тя вече знаеше. Предметът беше стар цилиндричен печат, който би могъл да се използва за правене на щампи. На него имаше особено зловещо изображение на триглав Сатана и една-единствена дума — saligia.

— Салигия — прочете Лангдън. — Това е латинска мнемоника на…