Дан Браун - Ад

И отново се зачеса нервно.

— Вижте, пуснаха ме само за пет минути. Трябва да те измъкнем оттук, още сега. Щом аз успях да те намеря, то онези, шито са се опитвали да те убият, също могат да се доберат до теб. Стават много неща, които не разбираш. Трябва да стигнем до Венеция. Незабавно. Въпросът е как да се измъкнем незабелязано от Флоренция. Хората, които държат доктор Сински… онези, които гонят и теб … те имат очи навсякъде. — Той посочи към вратата.

Лангдън не помръдна от мястото си. Най-накрая имаше чувството, че може да получи някои отговори.

— Кои са войниците с черните униформи? И защо се опитват да ме убият?

— Дълга история — каза мъжът. — Ще ти обясня по пътя.

Лангдън се намръщи. Отговорът не му допадна. Той отведе Сиена настрани и тихо я попита:

— Имаш ли му доверие? Какво мислиш?

Сиена го погледна така, сякаш е побъркан, че ѝ задава такива въпроси.

— Какво мисля ли? Мисля, че той е от Световната здравна организация! Мисля, че е най-добрата ни възможност да получим отговори!

— А обривът?

Сиена сви рамене.

— Обривът е точно онова, което казва — силен контактен дерматит.

— Ами ако не е онова, което казва? — прошепна Лангдън. — Ако е… нещо друго?

— Нещо друго ли? — Тя го изгледа изумено. — Робърт, не е чумата, ако това имаш предвид. Та той е доктор, за бога! Ако е болен от смъртоносна болест и знае, че е заразен, няма да е толкова безразсъден да излезе и да зарази други хора.

— Ами ако не осъзнава, че е болен от чумата?

Сиена сви устни и се замисли за момент.

— В такъв случай се боя, че двамата с теб сме вече прецакани… наред с всички други наоколо.

— Знаеш ли, трябва да поработиш върху отношението си към пациентите.

— Просто съм откровена. — Сиена подаде на Лангдън запечатаната найлонова торба с посмъртната маска. — Ти ще носиш малкия ни приятел.

Когато се върнаха при доктор Ферис, той тъкмо приключваше телефонен разговор.

— Просто се обадих на шофьора си — каза им. — Ще ни чака пред…

И изведнъж млъкна и зяпна ръката на Лангдън. Едва сега видя за първи път мъртвото лице на Данте Алигиери.

— Господи! Какво е това, по дяволите?!

— Дълга история — отвърна Лангдън. — Ще ви обясня по пътя.

60.

Нюйоркският издател Джонас Фокман се събуди от звъна на телефона. Обърна се и погледна часовника на нощното шкафче — 04:58.

В света на книгоиздаването спешните случаи в малките часове бяха толкова редки, колкото и изненадващо успешните удари. Изнервен, Фокман стана и забърза по коридора към кабинета си.

— Ало? — прозвуча в слушалката познат дълбок баритон. — Джонас, слава богу, че си си вкъщи. Робърт съм. Надявам се, че не съм те събудил.

— Разбира се, че ме събуди! Четири сутринта е!

— Извинявай, в чужбина съм.

„В Харвард не ги ли учат за часовите пояси?“

— Джонас, малко съм загазил и се нуждая от услуга. — Гласът на Лангдън звучеше напрегнато. — Свързана е със служебната ти карта „НетДжетс“.

— „НетДжетс“ ли? — Фокман се изсмя изумено. — Робърт, ние сме в книгоиздателския бизнес. Не можем да си позволим частни самолети.

— Приятелю, и двамата знаем, че лъжеш.

Фокман въздъхна.

— Разбери ме. Не можем да си позволим частни самолети за автори на трудове по история на религиите. Ако смяташ да пишеш „Петдесет нюанса иконография“, може да поговорим отново.

— Джонас, каквито и да са разходите за полета, ще ти ги възстановя. Имаш думата ми. Някога да съм нарушавал дадено обещание?

„Освен че последния път изостана с три години от крайния срок ли?“ Въпреки това Фокман долавяше по тона на Лангдън, че положението е напечено.

— Кажи ми какво става. Ще се опитам да помогна.

— Нямам време за обяснения, но наистина те моля да го направиш. Въпрос на живот и смърт е.

Фокман беше работил достатъчно дълго с Лангдън, за да е запознат със странното му чувство за хумор, но точно в този момент не долавяше и следа от майтап в напрегнатия глас на професора. „Говори адски сериозно. — Фокман издиша и взе решение. — Финансовият директор ще ме разпъне на кръст“. След трийсет секунди вече си беше записал подробностите около специфичната молба на Лангдън.

— Проблем ли има? — попита Лангдън, който явно не долавяше колебанието и изненадата на издателя около подробностите.

— Не. Просто си мислех, че си в Щатите — отвърна Фокман. — Изненадан съм, че си в Италия.

— Значи сме двама — каза Лангдън. — Още веднъж благодаря, Джонас. Тръгвам към летището.