Дан Браун - Ад

Сиена скочи на крака до Лангдън и незабавно пое нещата в свои ръце.

— Доктор Ферис? Аз съм Сиена Брукс. Също доктор. Работя тук, във Флоренция. Снощи професор Лангдън беше ранен в главата. Има ретроградна амнезия и не знае кой сте, нито какво му се е случило през последните два дни. Тук съм, защото му помагам.

Думите ѝ отекваха в празния баптистерий. Мъжът наклони озадачено глава настрани, сякаш не разбираше напълно значението им. След това залитна крачка назад и се хвана за едно от стълбчетата, за да се задържи.

— О… Боже мой… Това обяснява всичко.

Лангдън видя как гневът изчезна от лицето му.

— Робърт — прошепна мъжът, — помислихме си, че си… — Той тръсна глава, сякаш се опитваше да накара парчетата от някакъв пъзел да застанат по местата си. — Помислихме си, че си преминал на другата страна… че може би са те купили… или са те заплашили… Просто не знаехме!

— Аз съм единствената, с която е разговарял — намеси се Сиена.

— Знае само, че се събуди нощес в болницата ми, а едни хора се опитваха да го убият. Освен това имаше ужасни видения — трупове, жертви на чума и някаква жена със сребриста коса и амулет във формата на змия, която му казва…

— Елизабет! — отсече мъжът. — Това е доктор Елизабет Сински! Робърт, именно тя те нае да ни помогнеш!

— Е, ако наистина е тя, надявам се, сте наясно, че се намира в беда — каза Сиена. — Видяхме я в пълен с войници микробус и изглеждаше така, сякаш е упоена или нещо такова.

Мъжът бавно кимна и затвори очи. Клепачите му бяха подпухнали и червени.

— Какво ви е на лицето? — остро попита Сиена.

Той отвори очи.

— Моля?

— Кожата ви. Изглеждате така, сякаш сте се заразили с нещо. Болен ли сте?

Мъжът ги изгледа слисано и макар че въпросът на Сиена беше определено прям до точката да е груб, Лангдън се запита същото. Като се замислеше за всички споменавания за чума, с които се беше сблъскал днес, видът на тази червена и покрита с мехури кожа го смущаваше и безпокоеше.

— Нищо ми няма — каза мъжът. — От проклетия хотелски сапун е. Имам силна алергия към соята, а повечето италиански тоалетни сапуни са на соева основа. Глупаво от моя страна, че не проверих.

Сиена въздъхна с облекчение и раменете ѝ се отпуснаха.

— Слава богу, че не сте го погълнали. Контактният дерматит е за предпочитане пред анафилактичния шок.

Двамата се разсмяха неловко.

— Кажете ми, името Бертран Зорбист звучи ли ви познато? — попита Сиена.

Мъжът замръзна, сякаш се беше озовал лице в лице с триглавия дявол.

— Подозираме, че току-що открихме послание от него — обясни Сиена. — То сочи към някакво място във Венеция. Това говори ли ви нещо?

Мъжът се опули.

— Господи, да! Абсолютно! Към кое точно място сочи?

Сиена пое дъх, явно готова да му разкаже всичко за написаните в спирала стихове, които бяха открили върху маската, но Лангдън инстинктивно я хвана за ръката, за да млъкне. Човекът срещу тях определено изглеждаше съюзник, но след днешните събития инстинктът на Лангдън му казваше, че не бива да се доверява на никого. Нещо повече, вратовръзката му напомняше за нещо и Лангдън усещаше, че това може би е същият човек, когото беше видял Да се моли в малката църква на Данте. „Нима ни е следил?“

Мъжът още изглеждаше объркан от факта, че Лангдън е изгубил паметта си.

— Робърт, ти ми се обади снощи и ми каза, че имаш уговорена среща с някакъв музеен директор на име Игнацио Бузони. След Това изчезна. Така и не се обади отново. Когато научих, че Игнацио Бузони бил открит мъртъв, се разтревожих. Цяла сутрин те издирвам. Видях полицията пред Палацо Векио и докато чаках да открия какво се е случило, съвсем случайно те забелязах да се измъкваш от една вратичка с… — Той погледна към Сиена. Явно не беше запомнил името ѝ.

— Сиена — подсказа му тя. — Брукс.

— Извинявайте… с доктор Брукс. Проследих ви, за да разбера какво правите, по дяволите.

— Значи вас видях да се молите в църквата Черки, така ли?

— Да! Опитвах се да разбера какво правите, но действията ви бяха абсолютно безсмислени! Ти излезе от църквата като човек, тръгнал на важна задача, затова те последвах. Когато ви видях да се промъквате в баптистерия, реших, че е крайно време да поговорим. Платих на екскурзовода да ме пусне за няколко минути сам вътре.

— Доста смел ход — отбеляза Лангдън. — Особено ако сте смятали, че съм се обърнал срещу вас.

Мъжът поклати глава.

— Нещо ми подсказваше, че никога не би го направил. Професор Робърт Лангдън да постъпи така? Знаех, че трябва да има някакво друго обяснение. Но амнезия? Невероятно. Изобщо не бих се досетил.