Дан Браун - Ад

Ректора.

Изглеждаше сърдит.

Без да каже нито дума, Ректора влезе, заключи вратата, натисна копчето и стъклото отново стана непрозрачно.

Миришеше на алкохол.

— Видеозаписът, който ни остави Зобрист — каза Ректора.

— Да, сър?

— Искам да го видя. Веднага.

63.

Робърт Лангдън беше приключил с преписването на спиралния текст от смъртната маска върху лист, за да могат да го анализират по-добре. Сиена и доктор Ферис се сбутаха да помагат и Лангдън направи всичко по силите си да не забелязва тежкото дишане на Ферис и как непрекъснато се драпаше.

„Нищо му няма“ — каза си той и насочи вниманието си към стиховете.

О, нека всеки с разум здрав да схване

поуката, която тук съм дал…

под булото на стиховете странни.

— Както вече споменах — започна Лангдън, — началото на стихотворението на Зобрист е буквално заимствано от „Ад“ на Данте и представлява предупреждение към читателя, че думите носят по-дълбоко значение.

Алегоричната творба на Данте беше толкова наситена със забулени коментари върху религия, политика и философия, че Лангдън често казваше на студентите си, че италианският поет трябва да се изучава по същия начин, по който се изучава Библията — като се чете между редовете и се търси някакъв допълнителен смисъл.

— Специалистите по средновековни алегории — продължи Лангдън — разделят анализа си най-общо на две категории, „текст“ и „образ“, като текстът е буквалното съдържание на творбата, а образът е символичното послание.

— Добре — възбудено рече Ферис. — Значи фактът, че стихотворението започва по този начин…

— Намеква — намеси се Сиена, — че повърхностното четене може да разкрие само част от историята. Истинското значение вероятно е скрито.

— Да, нещо такова. — Лангдън погледна текста и продължи да чете на глас:

— Дожа коварен на Венеция потърсете,

що обезглави конете…

и костите на слепия извади.

— Е — каза Лангдън, — не съм сигурен за обезглавените коне и костите на слепия, но ми се струва, че трябва да открием точно определен дож.

— Тоест гроба му? — обади се Сиена.

— Или статуя или портрет — отвърна Лангдън. — От векове няма дожи.

Венецианските дожи бяха подобни на дуковете от другите италиански градове-държави и повече от сто от тях бяха управлявали града в продължение на хилядолетие, като се започне от 697 г. Традицията била прекъсната в края на осемнайсети век със завоеванието на Наполеон, но славата и мощта им си оставаха и до днес обект на силно възхищение от страна на историците.

— Както може би знаете — каза Лангдън, — двете най-популярни туристически атракции на Венеция, Дворецът на дожите и базиликата „Сан Марко“, са построени от дожите и за дожите. Много от тях са погребани именно там.

— А знаеш ли — попита Сиена, като погледна към стихотворението, — дали има дож, който се смята за особено опасен?

Лангдън също погледна въпросния ред. „Дожа коварен на Венеция потърсете“.

— Не, но в текста не се използва думата „опасен“, а „коварен“. Има разлика, най-малкото в света на Данте. Коварството, или предателството, е един от седемте смъртни гряха, всъщност най-лошият, който се наказва в деветия, последен кръг на ада.

Предателството, както бе дефинирано от Данте, бе актът на измяна на любим човек. Най-прословутият пример в историята за този грях беше предателството на Юда на любимия Исус; Данте смятал този акт за толкова низък, че отредил място на Юда в самото сърце на преизподнята — район, нарече Юдека, на името на най-безчестния му обитател.

— Добре — рече Ферис, — значи търсим дож, който е извършил предателство.

Сиена кимна и каза:

— Да. Това ще ни помогне да скъсим списъка. — Замълча, загледана в текста. — Но следващият стих… дож, който „обезглави конете“? — Погледна Лангдън. — Има ли дож, който е рязал конски глави?

Въпросът ѝ накара Лангдън да си спомни зловещата сцена от „Кръстникът“.

— Нищо не ми говори. Но според текста същият дож наред с това „и костите на слепия извади“. — Той погледна Ферис. — Телефонът ви има връзка с интернет, нали?

Ферис бързо извади телефона си с подутите си, покрити с обрив пръсти.

— Май ще ми е трудно да натискам бутоните.

— Аз ще го направя — каза Сиена и взе телефона. — Ще пусна търсене за венециански дожи, обезглавени коне и кости на слепци.

И започна да пише бързо.

Лангдън погледна още веднъж стихотворението и продължи да чете на глас:

— Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост