Дан Браун - Ад

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.

— Никога не съм чувал за „музейон“ — каза Ферис.

— Стара дума, означаваща храм, защитаван от музите — обясни Лангдън. — За древните гърци музейон е място, където са се събирали просветените, за да споделят идеи, да обсъждат литература, музика и изобразително изкуство. Първият музейон бил построен от Птолемей и бил част от Александрийската библиотека векове преди раждането на Христос. По-късно се появили хиляди други навсякъде по света.

— Доктор Брукс — каза Ферис и погледна Сиена с надежда. — Можете ли да проверите дали е имало музейон във Венеция?

— Всъщност имало е десетки — с усмивка отвърна Лангдън. — Само че днес се наричат музеи.

— А-а-а… — каза Ферис. — Май ще трябва да разширим търсенето.

Сиена продължи да пише на телефона. Явно нямаше проблем да прави няколко неща едновременно.

— Добре, значи търсим музей, в който можем да намерим дож, отрязал главите на коне и изтръгнал кости на слепци. Робърт, има ли конкретен музей, който да е добро начало?

Лангдън вече прехвърляше наум най-известните музеи на Венеция — Галерия дел Академия, Ка'Рецонико, Палацо Граси, Музея на Пеги Гугенхайм, Музео Корер — но като че ли никой от тях не отговаряше на описанието.

Отново погледна текста.

Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост…

Усмихна се отново иронично.

— Венеция има само един музей, който идеално пасва на „позлатения музейон на светата мъдрост“.

Ферис и Сиена го погледнаха с очакване.

— Базиликата „Сан Марко“ — заяви той. — Най-голямата църква във Венеция.

— Нима църквата е музей? — попита Ферис.

Лангдън кимна.

— Също като Ватиканския музей. И освен това „Сан Марко“ е прочута с това, че отвътре е украсена цялата със златни плочки.

— Позлатен музейон — натърти Сиена. Изглеждаше искрено развълнувана.

Лангдън кимна. Не се съмняваше, че „Сан Марко“ е позлатеният храм, споменат в стихотворението. От векове венецианците наричаха базиликата Ла Киеза д'Оро — Златната църква — и лично за Лангдън интериорът ѝ бе по-зашеметяващ от интериора на всяка друга църква на света.

— Освен това се казва, че трябва да се „коленичи“ там — добави Ферис. — А една църква е логично място за коленичене.

Сиена отново пишеше яростно.

— Ще добавя в търсенето „Сан Марко“. Явно там трябва да търсим въпросния дож.

Лангдън знаеше, че няма да има недостиг на дожи в „Сан Марко“ — тя беше в съвсем буквалния смисъл тяхна базилика. Тази мисъл го окуражи и той отново насочи вниманието си към стихотворението.

Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.

„Вода течаща? — зачуди се Лангдън. — Нима под църквата има вода?“ Веднага си даде сметка, че въпросът е глупав. Под целия град имаше вода. Всяка сграда във Венеция бавно потъваше и протичаше. Лангдън си представи базиликата и се опита да определи къде човек може да коленичи в нея и да чуе ромона на течаща вода. „И след като го чуем… какво следва?“

Отново погледна текста и го дочете на глас:

— В дворец потънал надълбоко влезте…

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени…

на лагуна, в която не блестят звездите.

— Добре — каза Лангдън, малко притеснен от образа. — Явно трябва да следваме ромона на течаща вода… до някакъв потънал дворец.

Ферис почеса изнервено лицето си.

— Какво значи хтонично чудовище?

— Подземно — отвърна Сиена, без да спира да пише. — „Хтонично“ означава, че е под земята.

— Отчасти е така — рече Лангдън. — Макар че думата има по-дълбоко историческо значение, често свързано с митове и чудовища. Хтонични са цяла категория митични божества и чудовища като Ериниите, Хеката и Медуза. Наричат ги така, защото обитават подземния свят и се свързват с ада. Понякога излизат от земните недра на повърхността, за да всеят хаос в света на хората.

Последва дълго мълчание и Лангдън усети, че всички си мислят за едно и също. „Хтоничното чудовище… може да бъде само чумата на Зобрист“.

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени…

на лагуната, в която не блестят звездите.

— Както и да е — рече Лангдън, мъчейки се да не се отклонява, — явно търсим нещо подземно, което поне обяснява последния ред от стихотворението, в който се говори за „лагуна, в която не блестят звездите“.