net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Тя направи крачка към него.

— Какво направи той? Заплаши ли те?

— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.

— Направил го е, нали? — притисна го Бет.

— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…

Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.

— Какво направи той?

— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.

— Той ще… какво?

Адам поклати глава.

— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.

— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.

Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба ѝ я остави насаме с мислите ѝ, само ѝ подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.

Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не ѝ беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.

Бившият ѝ съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.

Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да ѝ идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия ѝ съпруг.

Искаше ѝ се само да ѝ беше казал какво е направил Кийт. Не ѝ беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.

С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на «можем сериозно да ти вгорчим живота»? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?

Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът ѝ се сви при тази мисъл.

А Адам…

Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не ѝ вървеше с мъжете, както не ѝ беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?

Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.

От тази мисъл стомахът ѝ отново се сви и ѝ се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба ѝ не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат ѝ.

Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема ѝ или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: «Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.» Щеше да я остави да си изплаче душата.

Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния ѝ живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.