net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите ѝ, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?

Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.

Бет ненавиждаше това семейство.

Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба ѝ подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.

Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият ѝ квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.

Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.

Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.

Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.

Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.

— Бет, какво търсиш тук? — попита той.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.

— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.

Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:

— Кой е?

— Моля те!

Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:

— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.

Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.

— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.

— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.

— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.

— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.

Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.

Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.

— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.

— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.

— Относно?

Бет го принуди да я погледне.

— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.

— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?

Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.

— Не, не съм тук за извинение.

— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.

Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.

— Страхуваш се от него, нали? — попита.

Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.

— От кого? Какви ги говориш?

— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.

Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:

— Не знам за какво говориш.