net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.

Тиболт тъкмо навиваше кордата си.

— Коя?

— Жената от снимката, която ти носи късмет.

Той изгледа приятеля си с присвити очи:

— Какви ги говориш?

— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.

Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.

— Няма да я търся.

— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.

— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.

— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.

Тиболт се вторачи в приятеля си.

— Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото още не е приключило.

— Повярвай ми, приключило е.

— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.

Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?

— Защото няма равновесие.

— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.

— Точно така. Схващаш ли?

— Не.

Виктор изстена заради несхватливостта му.

— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.

— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.

— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.

Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.

— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?

Виктор пое кутийката и кимна.

— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.

— Моята съдба ли?

— Да.

— Какво ще рече това?

— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.

Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.

— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.

— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.

— Не си ли?

— Не.

— Обаче въпреки това често мислиш за нея.

Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.

В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.

Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.

Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите ѝ, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да ѝ дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.

Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.

Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.

Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.