net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

След като прекараха толкова много време заедно, започнаха да отгатват намеренията си. Всеки от тях беше спасявал живота на Тиболт или поне го беше измъквал от сериозна беда.

Бил сграбчи гърба на бронежилетката на Тиболт, който тъкмо се канеше да се покаже на открито, а след секунди снайперист рани двама войници до тях. Втория път Тиболт се беше разсеял и едва не попадна под гумите на военен джип, управляван от един от техните. Този път Рики го дръпна за ръката и го предпази. Дори по време на война хора загиват при автопроизшествия. Спомнете си за Патън.

След като обезопасиха петролните полета, пристигнаха в покрайнините на Багдад заедно с ротата си. Градът още не беше паднал. Тримата бяха в конвоя заедно със стотици други и затягаха обръча около града. Когато влязоха в крайните квартали, не се чуваше нищо, освен рева на двигателите на силите на съюзниците. След стрелбата, разнесла се от чакълеста пресечка на главната улица, отделението на Тиболт получи заповед да отиде и да провери какво става.

Огледаха мястото. Двуетажни и триетажни сгради, нагъсто една до друга от двете страни на надупчен път. Самотно куче, което предъвкваше някакви отпадъци. Димящите останки от автомобил на стотина метра по-надолу. Изчакаха. Не видяха нищо. Почакаха още малко. Не чуха нищо. Накрая Тиболт, Рики и Бил получиха заповед да пресекат улицата. Придвижиха се бързо и благополучно. Оттам отделението продължи нагоре по улицата в неизвестното.

Когато през онзи ден отново се разнесе стрелба, не беше просто единичен изстрел. Беше смъртоносното трещене на десетки, а после и на стотици куршуми от автоматични оръжия, които ги впримчиха в огнен капан. Тримата заедно с останалите от отделението на отсрещната страна на улицата се оказаха приковани към входовете на къщите и лишени от почти всякаква възможност да се скрият.

По-късно им казаха, че стрелбата не продължила дълго. Но беше достатъчно. Вихрушка от куршуми се сипеше от прозорците над тях. Тиболт и хората от отделението му инстинктивно вдигнаха оръжия и стреляха, после стреляха отново. От отсрещната страна на улицата двама от техните бяха ранени, но подкреплението дойде бързо. Пристигна танк, следван от бърза пехота. Въздухът затрепери, когато оръдието стреля и горните етажи на сградата се срутиха, а навсякъде се разхвърчаха прахоляк и натрошени стъкла. Тиболт чуваше писъци отвсякъде и виждаше цивилни граждани да бягат от къщите. Обстрелът продължаваше. Уличното куче беше застреляно. Цивилни падаха по очи, застреляни в гръб, кървящи и стенещи. Трети морски пехотинец беше ранен в крака. Тиболт, Рики и Бил още не можеха да помръднат, приклещени от силния огън, който кълвеше парчета от стените край тях и пред краката им. Въпреки това тримата продължаваха да стрелят. Въздухът ехтеше, срутиха се горните етажи на още една сграда. Танкът напредваше и вече се приближаваше. Внезапно вражеският огън се разнесе от две посоки. Бил погледна Тиболт, Тиболт погледна към Рики. Знаеха какво трябва да направят. Време беше да се махнат, понеже останеха ли, щяха да умрат. Тиболт се надигна пръв. И в този миг всичко пред очите му изведнъж стана бяло, а после почерня.

В Хамптън повече от пет години по-късно Тиболт не можеше да си спомни подробности — помнеше само усещането, сякаш са го хвърлили в пералнята. Експлозията го запокити към улицата и ушите му забучаха. Приятелят му Виктор бързо дотича до него заедно с военния санитар. Танкът продължи напред и малко по малко улицата беше овладяна.

Всичко това той научи впоследствие, узна и че експлозията е била причинена от ръчен противотанков гранатомет. Един офицер обясни на Тиболт, че най-вероятно са се опитвали да улучат танка, но гранатата минала на десетина сантиметра от кабинката. Вместо това, сякаш съдбовно предопределена за тях, полетяла към Тиболт, Рики и Бил.

Качиха Тиболт на военен джип и го откараха оттам в безсъзнание. По чудо раната му се оказа лека и след три дни той се върна в частта си. Рики и Бил не се върнаха, а бяха погребани с военни почести. Седмица делеше Рик от двайсет и втория му рожден ден, а Бил беше на двайсет години. Не бяха нито първите, нито последните жертви на войната.

Тиболт се застави да не мисли често за тях. Струваше му се коравосърдечно, но по време на война съзнанието се затваря за такива неща. Болеше го, когато мислеше за тяхната смърт, за отсъствието им, затова престана да го прави. Повечето от взвода също. Вместо това си вършеше работата. Съсредоточи се над факта, че е жив. Насочи усилията си към това да брани другите.