Unknown - in0

Левият ми крак вече бе на пода. Все още по гръб, преместих дес­

звук бе предизвикан от по-голяма тежест. Пак! Леко шумолене, като

ния си крак към ръба на леглото милиметър по милиметър. И двата

допир в стена, не в пода. Твърде високо, за да е котката.

ми крака бяха на пода, когато фигурата направи рязко движение и свет­

Телефонът! Щях да опитам да включа телефона. Точно пред къща­

лината ме заслепи.

та ми имаше полицейски коли. Диспечерът щеше ли да се свърже с тях?

Вдигнах ръка към очите си и се хвърлих напред в отчаяно усилие

Дали можех да се обадя, без да се издам? Имаше ли значение

да съборя нападателя и да избягам от стаята. Десният ми крак се за­

всъщност?

качи в чаршафа и аз се проснах по очи на пода. Бързо се претърко­

Бавно повдигнах завивките и се претърколих по гръб. Шумолене­

лих наляво и застанах на колене, обръщайки лице към нападателя.

то на чаршафите прозвуча като гръм в ушите ми.

Фигурата остана в далечния край на стаята, с ръка върху ключа на

Пак нещо се потърка в стената. По-силно. По-близо. Сякаш напа­

лампата. Само че сега вече имаше лице. Лице, изкривено от някакво

дателят бе по-сигурен и по-непредпазлив.

вътрешно вълнение, причината за което можех само да гадая. Лице,

Всеки мой мускул и сухожилие се напрегна, сантиметър по сан­

което познавах. Собственото ми лице също бързо сменяше израже­

тиметър се придвижих до лявата страна на леглото. Сред непроглед­

нията си. Ужас. Разпознаване. Объркване. Погледите ни се срещна­

ната тъмнина в стаята ми бе трудно да се ориентирам. Защо бях пус­

ха и задържаха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Гледахме

нала щората? Защо бях изключила телефона? Тъпо. Тъпо. Тъпо! На­

се втренчено през пространството на стаята.

мери кабела, намери буксата, набери 911 в тъмното. Мислено си пред­

Изкрещях:

ставих предметите на нощното ми шкафче, за да преценя къде точно

- Дяволите да те вземат, Габи! Тъпа кучка такава! Какво правиш?

да мине ръката ми. Трябваше да легна на пода, за да включа апарата

Какво съм ти сторила? Идиотка такава! Проклета идиотка!

в розетката.

Седнах на пети и опрях длани на бедрата си, без да правя никак­

Надигнах се на лакти, както лежах в левия край на леглото. Очи­

во усилие да овладея сълзите, които обливаха лицето ми, и ридания­

те ми се взираха в тъмнината, но тя бе толкова непрогледна, че не мо­

та, разтърсващи тялото ми.

жех да различа нищо освен вратата на спалнята, леко осветена от ня­

кой уред със светещ панел. На прага не се виждаше силует.

194

195

25.

- Сутринта.

Докато заспивах, ми се стори, че я чувам да телефонира на няко­

Люлеех се напред-назад на колене и на пети, хлипах и крещях. Ду­

го. Нямаше значение. Утре.

мите ми бяха почти несвързани и смесени с хлипането, ставаха съвсем

Наистина си поговорихме. Часове наред. Ядохме корнфлейкс. После

неразбираеми.

спагети. Изпихме безброй чаши капучино. Говорихме, свити на кана­

Скоро хлипането премина в приглушено хълцане. С едно послед­

пето, ходихме на дълги разходки нагоре-надолу по „Сент Катрин". Беше

но потреперване спрях да се люлея и се взрях в Габи. Тя също плаче­

уикенд на думите, повечето от които се изливаха от устата на Габи.

ше.

Отначало бях убедена, че е претърпяла някакъв емоционален срив. В

Стоеше в другия край на стаята, притиснала едната си ръка кьм клю­

неделя вечерта вече не бях толкова сигурна.

ча на лампата, а другата - към гърдите си. Пръстите й се свиваха и

Криминолозите дойдоха късно в петък следобед. От уважение към

разпъваха. Гърдите й се надигаха с всяко вдишване, по лицето й се

мен се обадиха да предупредят, пристигнаха съвсем незабележимо и

стичаха сълзи. Плачеше мълчаливо и изглеждаше като замръзнала на

си свършиха работата бързо и ефективно. Приеха присъствието на Габи

място.

като съвсем естествено. Приятелка, дошла да ме успокои след прежи­

- Габи? - Гласът ми пресекна, после се възвърна. - Какво?...

вения ужас. Казах на Габи, че някой е влизал в градината ми, но не

Тя кимна и къдриците й се разлюляха около смъртнобледото лице.

споменах нищо за главата. Тя си имаше достатъчно грижи. Кримино­

Започна да издава някакви звуци, сякаш се опитваше да спре сълзи­

лозите си тръгнаха, като ме окуражиха на раздяла:

те си. Не можеше да проговори.

- Не се тревожете, доктор Бренън. Ще пипнем копелето. Вие си