Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

— Мисля, че нищо не бих ял. Никак не съм гладен.

— Както искаш, момчето ми — подвоуми се той малко, но нищо повече не каза. Следващия път се появи с

шапка и такъв небрежен вид, който не би заблудил никого. — Ще изляза да се поразходя. Няма да се бавя.

След половин час се върна с Рийд. Влязоха в стаята, а аз ги погледнах от мястото си, погинал в креслото.

Джейсън изглеждаше и сърдит, и разтревожен.

— Здравей, здравей! Какво значи това? — възкликна той с груб глас съвсем несвойствен за него — Опитваш се

да се разболееш, а ? Да, но тая няма да я бъде, приятелю! Ако мислиш да избягаш в последния момент грешиш

много. Продължавайки да вика, Джейсън издърпа стола си към креслото, взе рязко ръката ми като човек, който

не ще търпи никакви глупости.

— Да, възможно е да те тресе. Но няма да мерим температурата. Нямам термометър, пък и не искам да ти пъхам

в главата глупави идеи. Просто си се простудил.

— Да, сър — изрекох с труд. — До утре ще ми мине.

— Надявам се. Не се жали чак толкова. Предупреждавах те, че ще станеш истерик. Стегни се и опитай да

хапнеш нещо — После се обърна към дядо: — Донеси му малко от оная, снощната млечна пита с плодове —

Старецът излезе, а той продължи: — След всичко, през което минахме заедно, ще те замъкна в тази изпитна

зала, дори ако трябва до ушите да те налея с бренди. Бистър ли е умът ти?

— Напълно, сър. . .само малко ми се върти главата.

Дядо се върна с чинийка ябълкова пита с крем. Надигнах се, решен да направя всичко възможно, но след като

опитах няколко лъжички, погледнах мрачно Рийд.

— Гърлото ме боли, сър.

— Гърлото ли? — мълчание. — Е, добре, поне можем да го погледнем. Ела тук.

Заведе ме до прозореца и далеч не нежно обърна главата ми така, че светлината да пада в устата, а аз с усилие я

държах широко отворена. Той надникна за миг и после, от това как изведнъж се промени и отпусна ръцете си,

разбрах: има някаква болест.

— Какво ми е, сър?

— Нищо. . .не съм сигурен — извърна лицето си, гласът му звучеше безжизнен, съвсем смачкан. —Ще повикаме

лекар.

Излезе, а аз отново се свих в креслото. Сега знаех, че съм много болен. А най-лошото беше ужасният страх,

растящ в мен, изпълващ трескавата ми глава, страхът, че утре няма да се чувствувам достатъчно добре, за да

довърша изпитите си. Срещу мен неподвижен и мълчалив седеше изопнат дядо.

След час Джейсън се върна с доктор Галбрайт. Лекарят с опитно око погледна гърлото ми и кимна на Джейсън.

— Сложете го да легне.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като острото възпаление утихне и ципицата започне да се отделя от гърлото, дифтеритът вече не е нито

болезнен, нито продължава дълго. След първите няколко дни в треска, следва състояние на замаяност — пулсът

бие бавно, нервите са приятно отпуснати. Понякога то трае толкова дълго, че ларингса, дори сърцето отказват да

функционират и карат лекаря да дойде бързо с подкожна инжекция. Но при моя случай такава драма нямаше.

Боледуването не беше тежко и доктор Галбрайт обеща след по-малко от две седмици да се вдигна от леглото.

След месеци мъчителни усилия колко успокоително действуваше просто да полежиш по гръб, съвсем

неподвижен, с ръце, отпуснати върху юргана, загледан в снопа слънчева светлина, проникващ през тесния

прозорец на спалнята с настъпването на деня, който бавно се въртеше, изпълнен с танцуващи прашинки.

Не мислете, че ме тормозеше разочарование и отчаяние — не, съвсем не. Имах твърдата увереност, родена от

изтощението ми и близкото общуване, което още поддържах с божествата, непоклатимата вяра, че бог в

неговата безкрайна добрина няма да разбие своеволно бъдещето на едно момче, което го обича и го е

омилостивявало ден и нощ на колене. Чудо не се искаше, нито бурна манифестация на божествената сила,

просто справедливост, малко справедливост. Комисията само трябва да ми постави средна оценка за

пропуснатия изпит. Дори Джейсън подхвърли, че такова нещо не е невъзможно. Когато се обявят резултатите . .

.затворих очи, слабо, доверчиво се усмихнах и пак тихо зашепнах молитва.

Татко и мама още не бяха се върнали. По мамините пощенски картички до дядо съдехме, че посещението в

Лондон е успешно. Тя гордо намекваше как татко «е вложил пари в къщата на Адъм» и по силата на това

обстоятелство, което изглежда почти е ударило татко в главата, на път за в къщи те прекъсваха пътуването си, за

да прекарат още една седмица с братовчедите на баба в Килмарнок. Щяха да се върнат след десет дни заедно с