Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

книги и ги скри.

— Само някои учили - недоучили зубрят до последния момент — каза той. — Ще ги видиш забили нос в

записките преди да влязат. Такива никога не печелят.

Струваше ми се, че каквото съм научил, е вече част от мен. Нищо повече не можех да асимилирам. Сега в ума

ми е пълен мрак. Но то е там, достигнало до мозъка на костите ми. Преизпълнен с отчаяна решителност, и

макар да изглеждах блед, бях съвсем спокоен. Облякох най-хубавите от старите дрехи на Мърдок: един не лош

син костюм, въпреки че прозираше на лактите и отзад. С отмерен замах лъснах и приготвих обувките си,

причинили толкова тревоги на мама — за тях ще трябва да поговоря по-късно. Дядо се суетеше около мен и за

кураж ми откъсна цвете за петлика. Ах, тези любими дядови цветя в петлика! Ясно си спомням тая пъпка розова

мъхава роза, още с дъждовните капки по нея.

Подаде ми я и с недвусмислен вид извади малък правоъгълен плик.

— Някой го остави за теб.

— Кои?

Сви рамене, като че искаше да каже: «Мило мое момче, аз съм джентълмен и не се пъхам в работите ти». Но с

ъгъла на окото си ме наблюдаваше и имаше доволен вид, сякаш затвърдявах някакъв одобрен от него модел. В

това време с нервни пръсти аз отворих писмото.

Беше от Алисън — кратка бележка с добри пожелания. Пламък обгърна сърцето ми . . . Изчервях се, пъхнах

писмото в джоба, а дядо, подсвирквайки си, усмихвайки се сам на себе си, ми поднесе закуската.

Първата сутрин Джейсън дойде с мен в колежа. Уж не искал големия град да ми завърти главата. Добрината на

Джейсън към мен, скрита на под маската на небрежността, безгрижното му великодушие — а трябва да знаете,

че три месеца уроци, преподавани безплатно и с радост, са естествено рядко явление в един малък шотландски

град, — подкрепата, приятелството и преди всичко пълното му разбиране за затрудненията ми, всичко това, щом

си спомнех за него, пълнеше очите ми със сълзи, даваше ми по-голяма надежда за бъдещето на човешката раса

от всички високо идейни разсъждения.

На гарата към нас се присъедини Гавин, малко блед като мен, но спокоен, дори се усмихваше. И той е работил

упорито, не съм го виждал поне десет дни. Чувство за съперничество между нас сега нямаше: бяхме партньори

в едно огромно дело. Чувствувах изблик на топло приятелство и докато стискахме ръцете си, тихо, за да не чуе

Джейсън, измърморих: — Единият от нас, Гавин! Сега знаех: този един трябва да бъда аз, но ако не. . .мили

боже, ужасна мисъл. . . тогава нека бъде Гавин.

Влакът на съдбата полетя. Купето ни беше празно, миришеше на цигари и дим от тунели, по пода бяха

разхвърляни клечки кибрит, дървената част — надраскана с грубите остроумия на чираците, пътуващи по тази

линия. Рийд не искаше да хабим енергията си в разговори и ни купи по едни «Странд магазин» и ние, всеки в

своя ъгъл, давайки вид, че ни е много интересно, държахме списанията пред очите си. Моето служеше за

чудесен щит на безмълвно движещите ми се устни, защото през цялото време се молех и увещавах небесата да

не ме изоставят в последния момент. Рийд седеше до мен, съвсем близо до мен, гледаше корабостроителниците,

заводските комини и резервоарите за светилен газ, профучаващи покрай нас в дъжда, и ми даваше смелост, като

притискаше в мен мускулестото си рамо, не го отдръпваше, когато влакът ни блъскаше един в друг, и се

опитваше, струва ми се, да ми предаде като последен дар собствената си сила, дух и интелектуални

възможности. Макар от време на време да правеше безполезни усилия да ме пренесе при мистър Шерлок

Холмс, герой, от когото той силно се възхищаваше, беше възбуден, да, беше безкрайно напрегнат. Чувствувах го,

въпреки че се контролираше. Той искаше аз да спечеля, желаеше го с всяка жива фибра на силния си жизнен

организъм.

Зданията на колежа, измити от дъжда, се издигаха старинни, с остри кули, сиви върху един хълм с изглед към

парка в западната част на града и се оказаха внушителни за едно петнадесетгодишно момче, което ги е виждало

само в мечтите си. Старата ми слабост, проклятието на моя живот, започна да ме измъчва. Щом излязохме от

жълтия трамвай, довел ни от централната гара до подножието на Гилмор хил, почувствувах се нищожен,

уплаших се. Когато минахме по тихата улица с къщите на професорите от двете страни и навлязохме през

ниските сводове в чудесен квадратен двор, започнах да се питам има ли право едно бедно, презряно момче да