Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

проникне в такова светилище Но не, не ме презирайте напълно. Макар че цветето в петлика и малката

правоъгълна бележка във вътрешния ми джоб трябваше да поддържат духа ми, лявята обувка вече започва да ми

създава грижи, принуди ме да стъпвам така сякаш бях дюстабанлия, та Джейсън ме попита.

— Крака ли си удари?

Изчервих се.

— Навярно съм си навехнал коляното.

И ето, бяхме вече на бойното поле. Другите кандидати се трупаха около вратата на залата.

— Празни глави — обясни Джейсън, нашият съюзник, с толкова убеденост, колкото можеше да си позволи,

въпреки несъгласието ми с него, и ни остави настрана от другите. Това бе хубава, ярка група момчета, живи и

интелигентни. Мисля, че различих Макюън, дребничък,с очила, облегнал се на колоната с ръце в джобовете, той

се смееше, господи, да, той се смееше — все едно за нищо не го е грижа.

Накрая нещо глухо изтропа — възможно да е било от собственото ми сърце: дъбовите врати се залюляха и

отвориха, момчетата започнаха да се отделят от двете страни. Изведнъж, когато тръгнах, усетих как Джейсън

сграбчи като в менгеме ръката ми. Наведе се, доближи глава да моята и върху бузата си почувствувах топлия му

«лош» дъх.

— Вземи часовника ми, Шанън. Не се доверявай на стария им будилник. И спокойно — Шепотът му започна да

преграква, изпъкналите му очи с ужасна напрегнатост се впиха в моите.

— Знам, че можеш да спечелиш.

Залата е много голяма, с оцветени прозорци като в черква, тръбите на органа мрачно блестят на балкона, по

стените — парцаливи знамена, но по високите греди висят по-нови, по-ярки флагове. Тази сутрин обаче в

другия край на залата се вижда позната картина: лакирани жълти чинове около сто па брой, номерирани и

подредени пред подиума на изпитващите. Аз съм девети номер, в средата на предния ред. Няколко тетрадки с

бежови корици, писалка, молив, мастило и попивателна хартия — всичко, разположено пред мен. Прибавям към

тях и сребърния часовник на Джейсън. Показва десет часа без три минути. Скърцането и шумоленето около мен

престава. Изпитващият, мрачен, бавен човек в избеляла мантия, вече раздава първия билет. Тригонометрия.

Затварям очи за последна отчаяна молитва и когато ги отварям, пред мен лежи билетът, напечатан с дребен, ясен

шрифт. Вдигам го и с радост разбирам, че първият въпрос е този, който с невероятна прозорливост предвиди

Джейсън. Отговорът знаех почти наизуст. Със стиснати устни и малко разтреперани пръсти вдигам писалката и

придърпвам първата нова тетрадка към мен. Тогава идва забравата. . . нищо не съществува освен този сигурен

поток знания, дошъл от приведената ми, бледа, изпаднала в транс фигура.

Късно следобед, когато двамата с Гавин се връщахме за Ливънфорд, влакът беше толкова пълен, че почти

нямаше възможност да сравним отговорите, макар и двамата да се съгласихме, че въпросите по алгебра и

основи на геометрията бяха страшно трудни. Сега, тревожейки се дали не съм пропуснал нещо, аз се чувствувах

потиснат, изтощен, беше ми студено. Особено студено ми беше на краката и тук е по-добре да си призная —

обувките ми не само отвратително течаха, но подметката на едната, лявата, беше съвсем скъсана, имаше дупка,

в която свободно можеха да се пъхнат трите ми пръста. И все пак, в суетата си предпочетох тези развалини пред

островърхите високи обувки на Кейт, които, макар и здрави, имаха връзки почти до коленете. С голяма

изобретателност покрих най-зеещата дупка със стелка от кафяв картон, а него от-

рязах от една стара кутия за шапки, която извадих изпод леглото на мама. Но дъждът и твърдият паваж скоро

разкриха безполезността на изобретението ми. След десет минути картонът се разкъса, чорапите ми също и

вървях все едно на бос крак. Нищо чудно, че когато стигнах до това наситено с изпарения купе, притиснат

между работници с мушами, от които се стичаше вода, аз се чувствувах цял подгизнал.

Джейсън посрещна влака на Ливънфордската гара и веднага ме завладя. Докато стоях в стаята му с топлите

пържоли и картофи пред мен, той с някакъв странен глас, настойчив и в същото време неспокоен, ме

разпитваше за изпита. Седнал на бюрото зад металната си работна лампа, с помоща на логаритми и таблици той

изчисли всички отговори. После дойде и ги сложи пред мен, без да каже нито дума. Сравних резултатите с

моите и вдигнах поглед към напрегнатото му лице.

— Да — казах аз.