Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

— До един ли?

— Да — повторих скромно, но въодушевен от дългата въздишка, откъснала се от него.

На другия ден, в събота, имахме изпити по френски, английски и приложна химия. За последния предмет,

физиката, ще трябва да чакаме до понеделник. Сложих в обувката по-дебел картон и като предпазна мярка в

случай на най-лошото, намазах ходилото си с мастило. Много любопитно, но пай-голямата ми грижа сега беше

да не се покажа пред другите кандидати в този неприличен вид с полуобути крака. Щом тръгнахме от

последната трамвайна спирка, ни настигна силен дъжд. Гавин подели с мен мушамата си, но обувките, разбира

се, не можеше.

Какво от това? Веднъж озовали се в изпитната зала, всички тези незначителни неща се, забравиха, загубиха се в

трескавия устрем на моите стремежи. За мокрите си крака дори не помислих, докато отново не се намерих във

влака. Треперех, сложих ръка на челото си и изведнъж разбрах какво страшно главоболие имах. Бях сам. Гавин

остана в Уинтън да посрещне сестра си и през целия път подавах главата си през прозореца с надеждата от

струята свеж въздух да ми мине.

Преданото лице на чакащия ме на Ливънфордската гара Джейсън танцуваше пред очите ми.Усмихнах му се да

му покажа, че не съм го изложил много. Той пак сграбчи ръката ми, по-скоро покровителствено, отколкото

грубо, и ме поведе по стъпалата към стоянката за файтони.

— Преуморил си се. . . нищо чудно. Слава богу, че имаш утре цял ден да почиваш.

Заведе ме в къщи с файтон, луксозно, а дядо ни даде обяд, на който, така да се каже, аз бях почетен гост. По

време на яденето говорех без задръжки, не както обикновено. Подтикнат от Джейсън, повторих съдържанието

на работата си по френски и разказах почти дума по дума написаното от мен есе по английски.

— Добре. . .добре — продължаваше да мънка Джейсън, да потрива ръце неспокойно и с всеки миг възбудата му

растеше. — Чудесно, че си вмъкнал тези цитати. Добре си се справил, .бих казал дори много добре — От

възбуда по устните на Джейсън имаше суха бяла пяна. Не по-малко се трогна и дядо; толкова развълнуван

никога не бях го виждал. Не ядеше нищо, ловеше всяка моя дума. Беше не само мой наставник и покровител,

но чрез мен сам се подмлади, отново изживяваше младостта си — той също се явяваше на изпити и сам той ги

печелеше. Засия насреща ми, когато накрая Рийд обяви;

— Не искам да говоря неща, за които после ще съжалявам, Шанън. Но ти не излезе глупав. Изпитът ти в

понеделник е по предмет, по който си най-силен. И ако в събота и неделя бог не те лиши от разсъдък, а това е

напълно възможно, защото аз самият вече се чувствувам така, няма да набереш по-малко от деветдесет и пет

процента, глух, сляп или ням. Сега, за бога, отивай и си отспи.

Качих се бавно по стълбите и ясно чух как Рийд казва на дядо, сякаш сам не можеше да повярва:

— Никаква грешка. По-добре. . . далеч по-добре от очакванията ми.

Каква радост, най-висш благословен възторг! Затворих очи и премалял от толкова похвали се притиснах към

перилата на стълбището.

На другата сутрин, в неделя, се събудих в седем и половина и станах, за да отида на църква за службата в осем

часа — нещо, което правех така автоматично, че едва по средата на Драмбък роуд разбрах как странно се

чувствувам. Главата, още замаяна, ме болеше, гърлото ми бе до болка пресъхнало и макар сивия ден да

обещаваше, че ще е топъл, аз не преставах да треперя. Да, знаех, напрежението от изпитите се е отразило на

нервите ми. Трябва да отида на причастието тази сутрин не само от дълбока благодарност за получената

благосклонност, но и защото то е част от тържествения обет, коПю поех, за да си осигуря успех.

Щом се върнах от църква, разбрах колко трудно преглъщам закуската и ме тресеше повече от всякога.

— Дядо — казах, — страшно ми е студено. Колкото и глупаво да е, бих желал да се сгрея на огън.

Той ме изгледа изпитателно изпод вежди и. макар лицето му да изразяваше изненада, не възрази. Бавно

отбеляза:

— Мисля, че си заслужил един огън. И ще го имаш. В най-хубавата стая на къщата.

Дядо стъкми и запали огъня в гостната: напоследък я използувахме много — доколкото знам, единственото

време, когато този ненужен мавзолей достигна статута на човешко жилище. В креслото до огъня се

почувствувах по-добре, стоплих се. Но скоро цял изгарях в огън.

— Какво искаш за обяд?

Цяла сутрин дядо влизаше и излизаше от стаята, поддържаше огъня, поглеждаше към мен.