Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Исках да приличам на Юлий Цезар и Наполеон. Но аз още си бях аз.

СЕДМА ГЛАВА

Дните се влачеха. Бях в отчаяние. В четвъртък, малко преди края на великденската ваканция, косях тревата в

задния двор на мисис Босъмли — татко се беше договорил със съседката за шилинг месечно да поддържам

тревата в ред и да я подрязвам. Тази дребна моя печалба не се изплащаше на татко — би било недостойно, но

тъй като мисис Босъмли беше собственичка и на двете къщи — и на нашата, и на своята (двойната собственост

й бе останала от съпруга), — всяко тримесечие татко внимателно записваше и удържаше тази сума от чека за

наема.

Този следобед, след като свърших и прибрах машината, тя дойде до прозореца, извика ме вътре и сложи пред

мен студен ябълков сладкиш и чаша чай.

Пиеше силния си чай без захар и ме наблюдаваше с израз на явно неодобрение. Беше станала по-едра и по-

внушителна, лицето й с мрежата от изящни венички по бузите изглеждаше някак съсипано като на стар боксьор,

но очите й блестяха, а устните й насмешливо се свиваха — свидетелство за живия й характер.

— Робърт — каза тя най-после, — съжалявам, но трябва да ти кажа, че ти все повече и повече започваш да ми

приличаш на кон.

— Наистина ли, мисис Босъмли? — унило заекнех аз.

Та кимна.

— Лицето ти се издължава с всеки ден. Защо, за бога, си такова меланхолично момче?

— Навярно просто по природа съм; тъжен, мисис Босъмли,

— Харесва ли ти да си нещастен?

— He . . . — задъвках сухо сладкиша, макар той да бе напоен от плода. — Не винаги, мисис Босъмли. Но

понякога в едно и също време съм и тъжен, и щастлив.

— Сега тъжен и щастлив ли си?

— Не . . . страхувам се, че съм просто тъжен.

Мисис Босъмли поклати глава и запали цигара. Тя толкова много пушеше, че пръстите и бяха оцветени от

никотина — едно от нещата, отличаващи я от по-обикновените обитатели на Драмбък роуд. Говореха се разни

истории за нея, но тя изглежда ни най-малко не се интересуваше от общественото мнение. Беше оригинална,

избухлива, мила. Мърдок ми е казвал как често яростно се карала с мъжа си, хвърляла чинии по него — Мърдок

чувал това през стената, — в следващата минута можела да се разхожда с него из градината и с ръка около

кръста му да го нарича с гальовни имена.

Тя рязко се наклони към мен.

— Дай да ти погледам на чаша да видя дали няма да открия нещо весело в нея.

Завъртайки празната ми чаша между пръстите си, с цигара в ъгъла на устата, за да пази очите си от дима, тя

разглеждаше фигурите от чая по дъното. Гледаше отлично на чаша, тълкуваше сънища, гадаеше по линиите на

ръката, а можеше да предсказва бъдещето и на карти.

— Мно-о-го интересно. Твоят цвят е зелен. . . . нежен оттенък. Голям успех ще имаш i ' 'иля^а и горите. Но не.

се шляй там по тъм-к . . Лчаго не пораснеш още малко. По отноше-ш слабия пол си буен и ревнив. Аха. Какво е

;? На двайсет и една години ще срещнеш

красива тъмна жена с хубава фигура — тя вдигна глава. — Не си ли доволен?

— Страхувам се, че не съм, мисис Босъмли.

— Ще бъде изключително любяща . . . испански тип . .. луда по червените коси.

Просто пламнах, а тя остави чашата и започна да се смее.

— Мило мое момче, чак ме боли за теб. Какво те безпокои?

— Нищо особено, мисис Босъмли — отвърнах вяло аз.

— Нищо не мога да измъкна от теб — тя събра приборите за чай и стана. — Защо не поговориш за тези неща с

дядо си? — в гласа й прозвуча нотка на леко стеснение. — Каквото и да говорят за него, мистър Гау е

изключителен човек.

За нещастие сега ие споделях нейното мнение. Обичах дядо, но дните, когато тичах при него с детските си

болки, отминаха. А и придобих способността да се затварям като стрида в собствените си тревоги и да се

сражавам в стоическо уединение, както това мекотело може да се бори със седефените си дразнители. Не можех

да се заставя да говоря с мама, която изглеждаше разтревожена и нещастна заради мен — вероятно разбирах, че

каквото ида кажех, само щях да влоша нещата.

Но явно мисис Босъмли беше «разменила някоя дума» с дядо и на другия ден той ме отведе встрани и ме накара

да разкажа какво има.

Дълго няма да забравя изражението, с което ме слушаше, втренчените, сбърчени като при болка очи. Човек с

много грехове, вършил е щуротии, бягал е, но на дребна подлост не беше способен и сега не можеше да разбере

това. Когато посегна за шапката и бастуна си, лицето му имаше величествен вид.