Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

по големина.

По време па чай беше в отлично настроение. Каза на мама, че на път за вкъщи срещнал мистър Глигхорн.

Управителя на водохранилището изглеждал много зле, всъщност съвсем свършил и се мълвеше, че страда от

камъни в бъбреците. Имаше основателни причини да се вярва, че дори и болестта му да не го умори, оставката

му е само въпрос на на месеци.

Татко обсъждаше вероятната смърт на мистър Глегхорн с необикновено бодър тон. Надигна се и каза:

— Ела в гостната, Робърт. Искам да ти кажа нещо.

Седнахме в неизползуваната стая до прозореца край вазата с изсъхнал ковил и дантелените пердета. Навън

зелените клони на кестените се люлееха от вятъра като устремени коне. Свил бледите си устни, притиснал

върховете на пръстите си един о друг, татко ме изучаваше със замислен и добър поглед.

— Вече ставаш голям, Робърт. В училище се учиш добре. Много съм доволен от теб!

Изчервих се — татко не ме хвалеше често. Той добави:

— Надявам се, разбираш, че добре сме те възпитали.

— Да, татко. Много съм благодарен за всичко.

— Мистър Рийд дойде днес в службата ми и искаше да подпиша един документ. Дълго говорихме за бъдещето

ти— татко се изкашля. — Имаш ли ти самият някакви планове по въпроса?

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Мистър Рийд сигурно ти е казал, татко .. . бих . . . бих дал всичко, за да уча медицина в Уинтънския

университет.

Татко сякаш се сви малко, по-право казано се смали. Навярно просто е седнал по-дълбоко в креслото.

Принудено се усмихна.

— Знаеш, парите не ги ринем, Робърт!

— Но, татко . . . Мистър Рийд не ти ли е казал за стипендията на Маршъл?

— Каза ми, Робърт — На бледите, почти прозрачни таткови бузи избиха цветни петна. Погледна ме сериозно,

сякаш възмутен ме защищаваше от някаква измама. — И му съобщих, че е крайно неразумно да повдига

надеждите ти за такава безумна идея. Мистър Рийд много си въобразява, не ми харесват радикалните му

възгледи. Изходът от никакъв изпит не може да се предскаже, както показа опитът с Мърдок. При това за

Маршъл. Да, конкуренцията за стипендията е огромна. Откровено казано, без да искам да те обидя, не вярвам,

че можеш да я спечелиш.

— Но ще ми разрешиш да опитам, нали? — обхванат от внезапна тревога задавено изрекох аз.

Слабото лице на татко още повече се «изостри». Отмести очи от мен и погледна през прозореца.

— В твой собствен интерес е да не ти разреша, Робърт. Това са само лоши приумици в главата ти. Дори да

спечелиш, не мога да си позволя да те оставя още пет години без да спечелиш нито едно пени. В толкова

разноски сме влезли заради теб. Крайно време е да започнеш да ги изплащаш.

— Но, татко ... — молех отчаяно, после млъкнах, почувствувах как пребледнявам и ми прималява. Исках да му

обясня, че двойно ще му се изплатя, само да ми даде да опитам възможностите си, да му кажа, че каквото ми

липсва като интелект, ще го компенсирам с упорита работа. Но аз седях смачкан и безмълвен. Знаех колко е

безполезно — с татко не можеше да се спори. Както повечето слаби хора, той отдаваше изключително значение

на това решението му да не се променя. Не се държеше злобно— към мен никога не се е отнасял сурово; в

действителност се гордееше, че нито веднъж в живота си не е вдигнал ръка срещу мен. Воден от неизвестни

сили, които го държаха в своя власт, всъщност той беше убеден, че «го прави за добро».

— В действителност — продължи той утешително, — миналата седмица говорих за теб с главния хронометрист.

Ако отидеш в завода това лято, преди да си навършил двадесет и една година вече ще имаш професия. И през

цялото време ще печелиш добре, ще помагаш да поддържаме домакинството. При дадените обстоятелства не е

ли това най-разумното, което можеш да направиш?

Измърморих нечленоразделно. Не исках да се отдам на техниката, подозирах, че не ставам за тригодишен

чираклък в леярната. Дори и да е прав, никакви разсъждения на тоя свят не можеха да облекчат раздиращата

горчивина в сърцето ми.

Татко стана.

— Несъмнено си разочарован — въздъхна той, потупа ме по рамото и излезе от стаята. — Бедняците не могат

да избират, момчето ми.

Останах да. седя с наведена глава. За всичко се бе разпоредил в завода. Без съмнение за тази новина е писала

мама на Кейт оня ден. Спомних си за оптимистичните надежди, за разговорите с Алисън и Гавин, за глупавите

въздушни кули, които си бях изградил, и носът ми потече. Изстенах.