Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

говореше за „Джейфън“.

— Шанън — той барабанеше с пръсти, а аз го гледах с благоговеене, — за теб не бих казал, че си „празна

глава“— обикновеното му обръщение към учениците от класа. — Искам да ти предложа нещо....

Стигнах Луамънд вю и още се чувствах замаян от думите , толкова важни за мен.

Исках да съм сам, да запазя тайната си, но горе, при отворения прозорец с наредена пред него дама, ме чакаше

дядо.

— Защо се забави? — попита той нетърпеливо.

— Няма нищо — станал съм прекомерно потаен. Освен това за мен вече дядо не беше химерната фигура от

онова време, а съобщението ми беше твърде ценно, за да го «прахосам» пред него.

В същност през това време дядо се промени много по-малко от мен. Още се движеше енергично, въпреки че

забелязвах как метално-червеният цвят на брадата му избледнява, а по жилетката му от небрежност се появиха

няколко петна. Не беше достигнал още онзи етап от живота си, за който по-късно, когато неговата

ексцентричност стане мое проклятие, ще трябва да говоря с болка. Неотдавна близкият му приятел Питър Дики,

застигнат от участта на никому ненужните старци, се пресели в приюта за стари хора в Гленууд. Това отрезви

дядо. Той винаги се е плашел от наближаването на старостта и самото споменаване на думата «смърт»

чувствуваше като лично оскърбление. Но все още изглеждаш съвсем бодър. И понеже баба замина за поредното

си посещение в Килмарнок, той се наслаждаваше на ежегодната си блажена почивка. Описваният период е

всъщност дядовото циганско лято. Но точно сега той беше в лошо настроение, струваше му се, че аз се опитвам

да «изклинча» от любимата му игра.

— Какво ти е? Стоиш като на тръни.

Предадох се и седнах срещу него. Той се наведе намръщен и съсредоточен над дъската и с ужасна

предпазливост заобмисля хода си, подготвяше ми капан, който лесно можех да предвидя, премести с невинен

вид фигурата си и подчерта тая своя явна хитрост като изтърси недопушения тютюн, заразглежда тръбата на

лулата си и започна да тананика.

Естествено мисълта ми не беше в играта. Тя летеше при онова чудесно предложение на Джейсън, вдъхнало ми

нова надежда за бъдещето. Подобно на повечето момчета пред прага на завършването, аз много се притеснявах

за бъдещето. Бях амбициозен, знаех какъв искам «да стана», но обстоятелствата на моя живот, макар и да

засилваха този стремеж, не ми даваха много надежди.

В Академичното училище свикнах да съм пръв в класа, минах през ръцете на разни учители, които

безпристрастно ми предсказваха успехи. Имаше един мистър Ъруин, висок, слаб, превзет, страдаше страшно от

главоболие при простуда. Той ми вдъхваше вяра, че съчиненията по английски ми се отдават, хвалеше ги,

четеше в клас с гъгнещия си глас моите бомбастични, образни есета на такива теми като «Битка в морето»,

«Един пролетен ден». После дойде мистър Колдуел, известен сред момчетата като «Карфицата» заради късата

дървена протеза, придържаща изсъхналия му крак. Кротък, възрастен човек с благородни жестове и малка

побеляла остра брадичка, винаги облечен като свещеник в сиво, той живееше със света на класиците и ме заведе

настрана, за да ми каже, че ако съм прилежен, мога да стана латинист. И други също така доброжелателно ме

объркваха с противоречивите си съвети.

Но щом попаднах в ръцете на Джейсън, почувствах топлината на личната заинтересованост. Той пръв обърна

внимание, че аз не на шега се интересувам от естествена история. Как добре помня началото, онзи летен ден

през отворения прозорец в класната стая влетяха две пеперуди, обикновени сини пеперуди и всички спряхме

работа, за да ги наблюдаваме.

— Защо са две? — безцелно попита Джейсън Рийд колкото себе си, толкова и класа.

Тишина. После се чу скромният ми глас:

— Защото са съпружеска двойка. Ироничният поглед в изхвръкналите очи на Джейсън ме намери.

— Празна глава, да не би да допускаш, че пеперудите имат любовен живот!

— Да, сър. Пеперудата може да открие другаря си от цяла миля разстояние само по особената миризма. Тя се