stihiqta - Адел Паркс

Защото тя заслужаваше да бъде обичана.

Страните иМ пламнаха от спомена за онова, което беше наговорила. Призна му, че го обича, а той не иМ бе обърнал никакво внимание. Не бе казал абсолютно нищо. Все едно бе казала: «Ама че време улучихме! Странно как ту вали проливен дъжд, ту небето става ясносиньо». Марта не намираше голяма утеха във факта, че онова, което беше казала, е истина.

Затова нямаше никакви смисъл да се среща с него на Юниън Скуеър. Най-разумното нещо, което можеше да направи сега, бе да се качи на самолета, да се прибере при децата, семейството и приятелите си и да започне истинския си живот. Който благодарение на Джак вече нямаше да се свежда до правенето на сладко и до украсяването на торти. Щеше да включи и купуване на модерни дрехи, гледане на DVD. Какъв смисъл имаше да се среща с него? Казаха си всичко, което имаше да се казва, и дори повече. Март си мислеше за всички тези неща, докато се качваше на метрото. Взе линия, която минаваше през Юниън Скуеър, но си каза, че няма защо да слиза там, а може да отиде направо в Сохо и да понапазарува още малко, преди да се качи на самолета на летище «Кенеди».

Само че отново се бе заблудила, че денят е топъл. Удивляваше се как оптимизмът отново надвива горчивия опит. Небето остана синьо чисто само през десетте минути, които иМ бяха необходими да избере дрехите си сутринта. В момента беше ужасно студено. Хората във вагона се бяха сгушили на седалките. Разбира се, както и в Лондон, никой не подхващаше разговор, а предпочиташе да чете рекламите по плакатите. Марта се запита какво ли би било да живеем в свят, където хората разговарят един с друг в метрото, усмихват се на уличните музиканти и дори припяват с тях. Само че това беше поредната иМ романтична представа точно като влюбването и надеждата за споделена любов. Нелепа, нереалистична. Като слезе от влака на Юниън Скуеър, пъхна билета си в апарата и бутна преградата, си каза, че няма нужда да ходи в кафенето, където бяха прекарали прекрасно, а може да отиде на пазар. Погледна часовника си. Беше пет без петнайсет. Беше иМ казал, че ще е там след четири. Не каза колко време ще чака, но се подразбираше, че се подразбираше, че ще е дълго. Любопитна беше да узнае дали я е чакал четирийсет и пет минути. Едва ли, обаче лесно можеше да провери. Можеше просто да мине през кафенето и да види дали е там, което беше малко вероятно. Приближи се към вратата — гледаше през прозореца, — нямаше много хора, но не можа да открие Джак. Коленете иМ се подкосиха от разочарование. Тъгата и недоумението иМ бяха твърде силни, за да се разплаче. Макар да бе убедена, че няма какво повече да си кажат, тя поне бе казала предостатъчно и макар връзката им да бе неадекватна и злепоставена, на момента тя беше направо божествена. Частица от нея смяташе, че е възможно и той да си е помислил същото и поради това да е намерил какво друго да иМ каже.

Марта имаше нужда от сладка топла напитка. Толкова силно трепереше, сякаш танцуваше брейк, и ако не се махнеше бързо от улицата, някой като нищо можеше да иМ подхвърли някой долар.

Бутна вратата на кафенето. Никой не се обърна да я погледне, което я изненада, защото беше сигурна, че над главата иМ със сигурност има огромна подигравателна стрелка с надпис: «Отново разочарована». Приближи се до бара и си поръча кафе с пълномаслено мляко и четири бучки захар.

Съдейки по тревожния вид на Марта, сервитьорките допуснаха, че тя току-що е станала свидетел на ужасен инцидент или най-малкото са я обрати.

— Ей, добре ли си, момиче?

Тя леко поклати глава. Не беше ясно дали се опитваше да кимне, или просто трепери.

— Май ти е студено. Защо не отидеш в задната част на кафенето? Там гори огън и е много спокойно.

Марта се подчини на предложението, все едно беше заповед. Не знаеше, че кафенето има и друго помещение. В задната стая имаше само двама души. Една жена до прозореца четеше «Ню Йорк Таймс».

И Джак. Седеше до огъня.

— Марта, прекрасно е, че дойде. Мислех, че може би няма да го направиш — скочи той. — Да ти поръчам ли нещо? Не, вече си си поръчала. Аз също. Всъщност на масата пред него имаше три празни чаши от сок. — Дойдох по-рано за всеки случай — обясни той.

Наведе се, за да я целуне, но тя се отдръпна. Знаеше, че ако я целуне, това ще я обезоръжи. Щеше да извика: «Забрави всичко, което ти наговорих сутринта. Забрави, че искам да съм единствената, и забрави, че те обичам. Нека да се върнем там, където бяхме. Просто остани с мен. Не ме напускай». А това нямаше да е особено достойно. Стисна устни, за да си затвори пътя за отстъпление.