stihiqta - Адел Паркс

— Едва ли ще имаш време да поддържаш такова приятелство, при положение че ще трябва да обслужваш всичките си нови «голи приятелки».

— Добре — бавно каза Джак. Отпусна глава между ръцете си и разтърка очи. — Нямам други «голи приятелки».

— Е, отскоро си в Ню Йорк — отбеляза Марта. — Не се тревожи, сигурна съм, че ще… — Тя спря насред изречението. — Какво искаш да кажеш?

— Няма други. Нито тук, нито у дома.

— Но… — Думата увисна във въздуха. Джак беше великолепен и тя винаги бе смятала, че той прекарва всяка свободна минута, като разгонва с пръчка тълпящите се около него жени, или още по-лошо, като не ги разгонва. Какво говореше в момента?

— Не съм имал други «голи приятелки», откакто се запознах с теб. След салса клуба.

Марта не искаше да допуска нова грешка.

— Защо?

— Защото не беше нужно. Нямах желание да съм с друга.

Тя поклати глава и тайно се ощипа по ръката — искаше да е сигурна, че не сънува.

— А защо ме остави да си мисля, че има и други жени?

Как бе могъл да я принуди да изживее цялото това мъчение и несигурност? Не че беше чак ролкова нещастна! През повечето време бе успявала да прогони от съзнанието си вероятността за съществуването на други жени. Само че Елайза беше много несигурна и бе направила всичко възможно да направи и нея нещастна.

— Всъщност, не вярвах да мислиш, че има и други. Освен че не исках други жени, откъде бих могъл да намеря време и енергия, като се има предвид колко често се чукаме.

На Марта иМ се искаше да се бе задоволил с първия отговор, беше много по-романтичен.

— Освен това и децата — продължи Джак.

— Е, и?

— И бракът ти.

— Всеки си има история. Ти също.

— Не бях сигурен как ще се развият нещата. Ти тъкмо приключваше с брака си. Всъщност, формално погледнато, все още си омъжена. Не исках да те притискам.

— Аз се чувствам разведена. И скоро наистина ще бъда. Това е истината. Вече не чувствам Майкъл свой съпруг, а и той не ме чувства негова съпруга, с изключение на еднаквите ни фамилии върху договора за ипотеката и за пенсионните осигуровки. Той си отиде. Освободи сърцето и дома ми. — Марта много се надяваше гласът иМ да не звучи умолително.

— И, честно казано, не бях сигурен дали ще успея да се справя, ако реша да създам… ами… как точно се казва?

— По-сериозна връзка? — предложи тя.

— Семейство — гневно я поправи Джак.

— А, разбирам, вече можеш да ми кажеш, че нямаш други «голи приятелки», защото и бездруго си тръгваш, така че това ще бъде утешителната ми награда. — Марта почти се гордееше с възмутения си тон.

— Не, Марта, не е вярно. Аз те обичам. Ти си най-невероятният човек, когото познавам, вече съм ти го казвал. Много те обичам. От доста време те обичам и просто чакам подходящия момент да ти го призная. Днес усещах липсата ти направо болезнено — можеш ли да повярваш? — засмя се Джак. — Съзнавах, че единственото, което може да направи един съвършен ден още по-щастлив, е да те видя. Искам да дойдеш с мен. Тази работа е истинска мечта. Ще печеля три пъти повече, отколкото взимам сега. Мога да осигуря на теб и на децата много добър живот. Оказа се по-лесно, отколкото смятах — неизвестното, как ще се чувствам около децата. Те са страхотни. Шумни, изпоцапани, но страхотни. Компанията ще плаща за дома ни и за образованието на децата. Можем да бъдем истинско семейство. Щастливо семейство. Аз ще ти бъда предан и ще се вслушвам във всяка твоя дума. — Той се смееше и се шегуваше, но всъщност говореше сериозно. — Не ти казах нищо тази сутрин, защото исках да знам какво точно мога да ти предложа.

Джак се усмихваше по-широко. Смехът грееше в очите му, бликаше от порите на кожата му, дори косата му блестеше от щастие. Беше успял да го измисли. Имаше решение. Можеше да предложи на Марта вечното щастие, което тя искаше и заслужаваше. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

— Не мога да живея тук, Джак.

— Не, не веднага. Трябва да освободиш къщата.

— Майкъл.

Думата сякаш удари Джак. Повали го на земята по-сигурно, отколкото ако го бе ударил Ленъкс Луис.

— Той никога няма да се съгласи. Ще извади съдебна заповед по-бързо, отколкото ти можеш да произнесеш «зелена карта».

— Ще се борим. — Джак се изправи, обзет от паника и прокара пръсти през косата си. Почти веднага седна отново. — Ще се борим.

Само че вече съзнаваше, че Марта никога няма да може да дойде при него. Думите му се понесоха безтегловни като пера и във въздуха на много ветровит ден.

— Не мога да му отнема децата.