Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Но, татко — изхлипа Мери. — Татко, аз… аз…

— Мери, Мери, не възразявай на баща си! Ужасно е, като говориш така — се

чу гласът на Мама от другия край на масата. Но въпреки че искаше да заглади

конфликта, този път намесата й беше тактическа грешка и моментално привлече

тиранския гняв на Броуди върху наведената й глава. Очите му блеснаха и той

избухна срещу нея:

— Ти пък какво хленчиш? Ти ли говориш, или аз? Ако имаш нещо да кажеш,

ние всички ще млъкнем, за да чуем това чудо, но ако нямаш какво да казваш,

свивай си устата и не прекъсвай. И ти не си по-добра от нея. Твоя работа е да

следиш с какви хора се среща тя.

Той изръмжа и както му беше навик, упорито замълча, като наложи

потискаща тишина, докато старата баба, която не следеше нишката на разговора, нито пък схвана значението на прекъсването му, усети, че Мери е в немилост и

давайки простор на напиращите в нея чувства, наруши мълчанието, като изведнъж

завика със старчески злобен глас:

— Днес тя забрави поръчките си, Джеймс. Мери забрави сиренето ми,

нехайницата. — Като си изкара яда, тя веднага се смири и започна да мърмори, а

главата й трепереше като на паралитик.

Броуди сякаш не я чу и като погледна пак към Мери, бавно повтори:

— Казах вече. Ако посмееш да не послушаш, господ да ти е на помощ! И още

нещо. Довечера се открива Ливънфордският панаир. Като си идвах насам, видях

първите гадни палячовци. Запомнете! Никое от децата ми да не смее да приближи и

на сто метра до панаира. Нека целият град отиде; нека отиде изметът от селата, нека отидат Фойловци и приятелите им, но никой от семейството на Джеймс Броуди

няма да падне толкова низко. Забранявам!

Последните му думи прозвучаха тежко и заплашително. Той бутна стола

назад, надигна огромното си туловище и за момент остана прав, господствуващ над

малките слаби същества под него. После тежко отиде до креслото си в ъгъла и

седна, дръпна с механично, привично движение подставката за лули, пипнешком си

избра една лула, извади я и като измъкна една четвъртита кожена торбичка за

тютюн от дълбокия си джоб, развърза я и бавно натъпка обгорената главичка; след

това взе от подставката масурче хартия, наведе се тромаво, подпали книжката на

Страница 7

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

огъня и запали лулата. Извършил всички тези действия, без за миг да вдигне

заплашителния си поглед от смълчаните хора около масата, той запуши бавно, като

мокреше и издаваше напред долната си устна, все още втренчен в другите, но сега

по-замислено, по-скоро с израз на спокойно, безучастно превъзходство. Макар че

бе свикнало, семейството му неизбежно се чувствуваше потиснато под тиранията на

този студен втренчен поглед. Сега то тихичко разговаряше. Лицето на Мама още

гореше, устните на Мери още трепереха, когато приказваше, Неси се заигра с

лъжицата си, изпусна я и се изчерви от срам, сякаш я бяха хванали в лоша

постъпка; само старата седеше безучастно, изпълнена от приятното усещане на

ситост.

В този момент се чу, че някой влиза в къщата и скоро един млад човек се

появи в стаята. Той беше строен двадесет и четири годишен младеж, с бледо лице и

неприятна склонност към пъпчасване, погледът му беше гузен и непрям, дрехите му

— контешки, доколкото му позволяваха парите и страхът от баща му. Особено

забележителни бяха ръцете му — големи, меки, мъртвешки бели, с дълбоко изрязани

нокти, пред които оставаха равни, обли ивици месо. Той се отпусна на един стол, без да погледне някого, прие безмълвно подадената му от Мама чаша чай и започна

да яде. Това беше последният член на семейството — Матю, единствен син и

следователно наследник на Джеймс Броуди. Нему бе позволено да закъснява за чая, тъй като работеше като чиновник в корабостроителницата на Лата и работното му

време продължаваше до шест часа.

— Топъл ли е чаят ти, Мат? — попита майка му загрижено с тих глас.

Той благоволи да кимне мълчаливо.

— Вземи си от ябълковото желе, мили. Много е хубаво — примоли се Мама

тихичко. — Изглеждаш — малко уморен тази вечер. Много ли работа имаше днес в

кантората?

Матю поклати неопределено глава, докато бледните му безкръвни ръце

непрекъснато се движеха — нарязаха хляба на малки правилни парченца, разбъркаха

чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не оставяше ръцете си в

покой — движеше ги сред приборите на масата като някакъв жрец, извършващ набързо