Unknown - i 3e0c0223816db71f

Мат, пък и с Мери — но Неси е негова! Той ще направи нещо от нея, зеницата на

окото му. Макар и още малка, у нея имаше ум. Та нали снощи директорът на

училището му каза, че тя има заложби за учен човек, стига да си гледа добре

уроците. Така трябва да се прави! От малко трябва да се подхване и да не се

изпуска! И той гледа надалеко, и той си има нещо наум за бъдещето! Стипендията

на Лата! Сияйният връх на една блестяща училищна кариера. У нея има сили за

това, стига само да се направляват както трябва. Боже, каква слава! Момиче да

спечели стипендията на Лата — първото момиче, и при това дъщерята на Броуди! Той

ще се погрижи тя да успее. По-добре Мама да се държи настрана с глезенето си от

неговата дъщеря. Той ще се погрижи за нея.

Той не знаеше точно какво ще направи от нея, но образованието си е

образование; има учени титли, които могат да се вземат по-късно в университета, има още слава да се печели. В града всички знаят за Броуди, че е напредничав

човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го

набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото?

Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията

на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да

ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост

за него.“

Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му

потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на

фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги

накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв

начин някой ден да видят какъв е той наистина.

Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да

мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди

блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.

Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на

поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който

като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви

изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена

шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума.

Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива

в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога

и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при

внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще

им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше

външната врата след себе си.

Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на

семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа

Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през

последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й

изчезна и тя леко се оживи.

— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се

чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.

— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея

всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.

Страница 9

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак

се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една

книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички

книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска

библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля

собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с

едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.

Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После,

като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.

Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването

на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на

майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал