Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Всичко е прогизнало от дъжда, Мери. Мисля, че ще е по-добре да не

излизаш точно сега. Когато Неси си дойде, може би ще престане и тогава можеш да

я изведеш на разходка в задния двор.

Глупавата дипломация на Мама! Волята на Броуди, прикрита зад благовидни

съвети или изразявани явно под формата на възвишени цитати от светото писание, пристягаше Мери като примка в продължение на шест седмици, всяка от които бе

сякаш година — година с дълги, дълги дни. Толкова потисната и слаба бе сега

волята й за съпротива, че тя се чувствуваше длъжна да иска позволение за всяка

своя постъпка.

— Мога ли тогава да отида за малко в стаята си? — рече унило тя.

Страница 63

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Разбира се, Мери. Ако искаш да четеш, мила, вземи това — и докато

дъщеря й излизаше бавно от стаята, госпожа Броуди й тикна един подвързан

екземпляр от проповедите на Спърджън; тази книга лежеше под ръка върху

тоалетката. Но щом Мери излезе, двете жени в стаята размениха поглед и Мама леко

кимна с глава. Бабата стана веднага, послушно напусна топлото място край

камината, дотътри се до гостната и седна до прозореца към улицата, откъдето

имаше пълна възможност да наблюдава всеки, който би се опитал да излезе от

къщата. Системата на постоянен надзор, предписана от Броуди, бе в действие. Но

едва ли бе изминала и минута от излизането на бабата, и Мама бе осенена от друга

идея. Тя размисли, после поклати глава, съзнавайки, че сега й се отдава

благоприятна възможност да изпълни поръченията на съпруга си, и като прихвана

поли, изкачи се по стълбата и влезе в стаята на дъщеря си, решена да каже една

„добра дума“ на Мери.

— Рекох да дойда да си побъбрим малко — весело каза тя. — От ден-два не

съм разменила ни дума с теб.

— Да, Мама.

Мери инстинктивно разбра какво предстоеше, разбра, че Мама ще й чете

една от благочестивите проповеди, поставени в ход напоследък, които отначало я

караха или да плаче, или да негодува, но които никога не бяха я накарали да се

чувствува по-добре душевно, а сега просто безсмислено отекваха в претръпналите й

уши. Тези възвишени нравоучения й бяха станали нетърпими през времето на

карцирането й; наред с всякакви други високопарни наставления те й биваха

натрапвани, стоварваха се отгоре й като обвинения при всеки удобен случай. Не

беше трудно да се открие причината за това. При приключването на онзи ужасен

разговор в гостната Броуди бе изръмжал на жена си: „Тя е твоя дъщеря. Твоя

работа е да й втълпиш някакво чувство на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще

стоваря каиша върху гърба й — а също и върху твоя.“

— Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? — продължи усърдно

Мама.

— Не зная — отговори Мери с измъчен глас.

— Виждам, че още не си — леко въздъхна Мама. — Каква утеха би било за

баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и покорство

пред родителите си.

Тя взе отпуснатата ръка на Мери.

— Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани

пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава? Вечността

е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да видиш, че си на грешен

път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен, собствената ти майка, която е дала

всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти обвинява мене за този непреклонен, упорит

израз, който още имаш — също като че си се вцепенила. О, бих направила всичко, бих повикала дори преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато

баща ти го няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната светлина.

Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:

— Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?

— Мама, искам да ме оставиш за малко сама — тихо каза Мери. — Не се

чувствувам добре.

— Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? — рече Мама и

подсмръкна.

Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост,

безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла да

разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла

да издума поривисто: „Мамо, ти си прибежище за раненото ми скръбно сърце, утеши

ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на твоята защита, брани ме от

стрелите на нещастието.“