Unknown - i 3e0c0223816db71f

избягам, бях ослепена и загубих пътя.

Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.

— Недей да мърмориш! — остро извика Мама. — Щом не можеш да говориш

прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си благодарна, че

има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от всякакви беди.

— Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици —

откликна Мери с безразличен глас.

— Мери, Мери — с укор извика майка й. — Трябва да бъдеш по-съзнателна.

Не отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече

уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните младежи от

околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам. Би трябвало да си

доволна, че си тук, далеч от тях, а не да се мотаеш из къщи все така начумерена.

О, като си помисля само от какви нещастия те пазим…

Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите

на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон, тя

Страница 65

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стана, отстъпи към вратата и рече важно:

— Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече

полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на улицата.

После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност,

която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.

Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше

безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо превръщаха

краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд замрежваше стъклата на

прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три сребърни брези, останали без

листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен, печален унес. Напоследък тя толкова

често ги съзерцаваше, че познаваше всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои.

Гледала ги бе как ронят листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като

загубена надежда — и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три

дръвчета за нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се

отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха като

нея — оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко униние.

Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече

животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен Денис

и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива — отначало това особено я

тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът й бе зает с по-дълбок

и по-страшен размисъл.

Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото

движение на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на

възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе озарила

тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има детето си. През

множество тежки часове това желание поддържаше духа й, изпълваше я с мъжествена

издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че страда за детето, че колкото повече

търпи, толкова повече ще я възнагради то с обичта си.

Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне

последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.

След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в

къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без дори да

зърне Денис.

Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата;

често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване на

прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това бяха просто

измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е зарязал. Денис я беше

изоставил. Никога нямаше да го види.

Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си

тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи дълбоко

и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с безкрайно

блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна обстановка, преброждаше

с него някаква слънчева страна с пъстри старинни градове, движеше се между

усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични храни. Някога тези приятни

видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха и утешаваха; но това отдавна бе

минало; сега не жадуваше вече за химери. Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе