Unknown - i 3e0c0223816db71f

несъмнено с тънко острие около горната част на плода. Щом потегли късата

изсъхнала дръжка, задържала се и досега на ябълката, по изпитите страни на Мери

се разля силна нервна червенина, но те веднага побледняха и кръвта се оттегли от

лицето, когато в ръката й остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял

отвътре плод и се разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце

тънка хартия. С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно

извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти престана

да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо, стигнало до нея навреме като

милостиво отменяване на присъда. Мери трескаво четеше. Видя, че писмото е писано

близо преди две седмици, че Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика

радост я озари — като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, —

ослепи я с неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха; пред очите й съдържанието им се разливаше из нея като топлина, проникваща в

измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в Денис? Той беше

Денис — нейният Денис — и той я обичаше!

Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се

бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не беше се

лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така глупаво бе

извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше значение пред тая

чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше, че Денис е наел

къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари. Наричаха я Розов хълм —

лете тя беше беседка от рози, а зиме — сигурен пристан, в който можеха да се

приютят. Денис правеше всичко, което беше по силите му, не се плашеше. Тя бе

неизказано трогната от труда, който Денис полагаше, от това, което той правеше

за нея. Как бе работил за нея! Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени

плановете им. Но преди да предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат

покрив над главите си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше да е

предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още мъничко, да

почака, докато той направи последната си лятна обиколка за годината, докато ще

може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност и удобство. От щастие очите й се

изпълниха със сълзи, като четеше обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли

да чака? Тя трябваше да чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я

вземеше при себе си.

Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на

Страница 67

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в писмото, се разляха из

нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога тя се съживяваше и като у

пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот, руменина покри лицето й, тялото й,

крайниците й. Очите й неудържимо блестяха с радостта на живота, стиснатите й

устни се разтвориха леко, жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от

прилив на буйна радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната

поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо

опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше възторжената му

песен; бледните ръце, които държаха писмото, се одухотвориха, оживяха, станаха

дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една наблизо сложена писалка и бързо

почнаха да пишат на обратната страна на хартията.

Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега,

когато има вест от Денис, е щастлива. Не споменаваше нищо за преживените душевни

терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с радост ще живее

в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през декември и неведнъж го

благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да пише повече, защото пред

къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя различи фигурата на

търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и се взираше с очакване към