Unknown - i 3e0c0223816db71f

решила да се самоубие. Ясно помнеше думите си, отправени към Денис на гара

Дарок, когато в несъзнателно ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако

той я напусне. Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе

скрила в стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над

умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на сутринта

щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също щеше да бъде

мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше да стори. Щяха да я

погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и тогава всичко щеше да

свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори едно чекмедже. Да, киселината

бе там непокътната. Със спокойни пръсти Мери отвори малко единия край на белия

плик и се загледа в безобидното наглед съдържание. Неволно тя си мислеше колко

чудно е, че тези неподвижни, невинни кристали могат да имат толкова силно

смъртоносно въздействие; и все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха

опасност, а само милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с

едно-едничко бързо движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето

съществуване; когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна

конвулсивна глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че

когато стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори

кристалите.

Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при

прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши чорапа на

баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство към него — всичко

в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели. Той не й продумваше.

Страница 66

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и дори след като тя бъдеше

мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия неизменен ред, със същото гордо

безразличие, подсладен от нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.

За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше

от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я съжали

в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще остане

сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а застана в

припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това не беше Неси, а

друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с ръка нагоре

многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в него, но в това

време движенията му престанаха и малката кукла се отдалечи. Появиха се двама

души и се изгубиха от погледа й надолу по пътя, оставяйки го зад себе си пуст и

мрачен както преди. От Мери се откъсна въздишка — угаснала бе една смътна,

неродена надежда; тя неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали

ръцете си и тутакси пак видя детето да маха — по-настойчиво и по-упорито от

преди. Тя гледаше без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква

необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че видението

ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори бавно, неуверено

прозореца и погледна навън. Като изневиделица от мъгливия сумрак долетя нещо

кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари я по рамото и тупна леко в краката

й, а в същия миг улицата пак остана празна и безлюдна. Мери механично затвори

прозореца и отново седна. Тя би сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се

на уморения й мозък ако на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло, което тупна

върху нея от сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от

невидимото небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.

Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като

че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката си

длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за да

съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна, че ябълката е сорт пипин и тутакси в

паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: „В къщи много обичаме ябълки —

беше й казал той. — В килера винаги имаме по един сандък от пипините.“ При тази

внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение в ябълката, заразглежда я

отблизо и откри с изненада и растящо вълнение едва забележим кръг, направен