Unknown - i 3e0c0223816db71f

Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.

— Да се махнем оттук — продума тя. — Да се махнем оттук, преди да дойде

някой.

Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.

На улицата той разгневен запита:

— Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи,

мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!

Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се

откъсваше от устните й като огромна тежест:

— Ще имам дете.

Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно

ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него.

Той пусна ръката й и я загледа с разширени, уплашени очи.

— Сигурна ли си? — попита той най-подир.

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.

— На лекар? Значи сигурно е?

— Сигурно — глухо повтори тя.

Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе

стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което превърна

веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто уловка, които го

примамиха и впримчиха в тази заплетена история. Приятните идилични планове да се

ожени за нея, увлекателните приготовления, които той замисляше, сега му тежаха

като вериги, приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да

изпълни. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която

той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това да те

накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му се подиграват

по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се стори толкова

непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха

Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един свободен, млад човек, никога не

бяха му се виждали така привлекателни както сега. Нова мисъл му дойде наум.

— Кога каза докторът, че ще…

Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да

разбере смисъла.

— Той каза през февруари — отговори тя и извърна лице.

Страница 56

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна

нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете, което ще

остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно. Наложителната необходимост

да се ожени отново угнетяващо му се натрапи. Той не знаеше колко време можеше тя

да остане неразкрита, преди бременността й да стане очевидна. Макар понякога да

бе слушал сред другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са

оставали неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има

силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя трябваше да

се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде дом. Тя трябваше да

почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я изгледа внимателно и докато

наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с много по-тежко отчаяние от

неговото, за пръв път помисли за нея вместо за себе си.

След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се

осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му напомни, че

трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се съвзе, но все пак

думите му звучаха рязко и неубедително.

— Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да

поговорим.

— Трябва ли да се върна в Ливънфорд? — попита тя тихо.

Той помисли малко, преди да отговори:

— Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли

дойде?

— Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.

Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха

разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.

— Не може да чакаш следващия влак — съгласи се той. — Ще стане много

късно.

Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата

обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака. Денис я

хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея, след като му

бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и измъченото й лице се озари