Unknown - i 3e0c0223816db71f

Канала, тя се отделяше от завоя на главната улица и водеше, минавайки под

железопътната линия, право към Мерата. С наведена глава Мери се спусна в мрачния

Канал, сякаш искаше да се скрие тук, и забърза по грозната, ползуваща се с лоша

слава улица, с груб калдъръм и канавки, пълни със счупени бутилки, празни

консервени кутии и с гнилата смет на бедния квартал. Само желанието да не я

познаят накара Мери да тръгне по тази негласно забранена за нея улица, където

никога не бе идвала; но дори в паническото й бягство мизерията на уличката

протегна към нея мръсната си ръка.

От разградените дворове я заглеждаха жени, развлечени, с голи ръце,

които стояха без работа на групи и бъбреха; едно улично куче я подгони с лай и

се впусна по петите й; един сакат човек, мръсен и обезобразен, разположен на

тротоара, подвикна подире й за милостиня, преследвайки я с плачливи, натрапчиви

и оскърбителни молби.

Мери тръгна още по-бързо, за да се измъкне от потискащата уличка, и

почти я бе преминала, когато видя пред себе си много хора, насочили се насреща

й. За един трагичен миг тя застана неподвижно, въобразявайки си, че това е

тълпа, готова да се втурне и да я нападне. Веднага обаче до слуха й достигнаха

звуците на музика и тя разбра, че врагът, потеглил срещу й като полк в боен ред, обкръжен от безразборно множество мръсни дечурлига и тичащи наоколо мършави

псета, е местният отряд на Армията на спасението, образувана неотдавна в

Ливънфорд. В устрема на младежкия си ентусиазъм преданите сподвижници

използуваха празника, за да маршируват из бедните квартали на града — дори в

този ранен час, — за да сразят всеки порок и разпуснатост, които биха могли да

се проявят по повод животновъдната изложба.

Отрядът се приближаваше, знамената се развяваха, кучетата лаеха, цимбали

звънтяха, оркестърът тръбеше химна „Хвърлете спасителното въже“, а войниците от

двата пола шумно сливаха гласовете си в хармонично усърдие.

Когато приближиха, Мери се притисна до стената, пожелавайки земята да се

разтвори под краката й и да я погълне, а докато преминаваха, тя се сви,

чувствувайки грубото блъскане и полюляване на напиращите тела. Внезапно всред

преминаващата маса една жена — редник от Армията, зачервена от благочестие и

радост от новата си униформа, като видя Мери така изплашена и унизена, понижи за

момент пронизителното си сопрано, приближи лицето си плътно до лицето на Мери и

пошепна на един дъх, пламенно и проникновено:

— Сестро, грешница ли си ти? Тогава ела и бъди спасена; ела и се измий в

кръвта на агнеца!

После сля шепота си с могъщия химн, запя шумно: „Днес една душа пропада“

и изчезна, крачейки победоносно надолу по улицата.

Чувство за неизразимо унижение обзе Мери, която още се опираше на

стената. За чувствителната й природа това последно нещастие бе върховна проява

на разгневеното провидение. През тези няколко часа внезапното и случайно

отклоняване на мислите й в тъмна и нова за тях посока промени целия облик на

живота й. Тя не можеше да определи чувството, което я бе овладяло, но можеше

смислено да изрази или дори да разбере ужаса, който я изпълваше, но като се

препъваше по пътя към къщи в пристъп на самообвинения, си мислеше, че е

недостойна да живее.

>>

VII

В понеделника след селскостопанската изложба в дома на Броуди настъпи

значително вълнение. Тази сутрин пощаджията потропа по-силно от обикновено, а

изражението му бе по-важно, когато връчи на госпожа Броуди писмо, украсено с

цяла поредица чуждестранни марки — тънък и фин продълговат плик, който шумолеше

загадъчно в разтрепераната й ръка. С разтуптяно сърце Мама втренчи очи в

Страница 49

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

писмото, което бе очаквала толкова дни. За нея бе излишно да се замисля кой го е

изпратил, тъй като веднага позна един от тънките „чуждестранни“ пликове, които

сама; грижливо бе избрала и сложила в багажа на Мат. Тя бе сама и в порив на

благодарност и очакване притисна плика към устните си, после плътно до гърдите

си. След миг, сякаш само чрез докосването бе вече приела в сърцето си скритото

му послание, тя отдръпна плика и го заобръща в почервенелите си, загрубели от

работа ръце.

Макар и убедена, че писмото е изключително за нея, тя видя, че то бе

адресирано „До г-н и г-жа Броуди“ и не посмя да го отвори; не посмя да изтича