Дж. Уорд - Вечна любовl

Не позволявай да си отида. Не ме карай да го оставям. Моля те.

Господи, просто ми позволи да остана тук при него и да го обичам

още малко. Обещавам, че няма да пропилея нито миг, ще го прегърна и

няма да го пусна никога… Господи, моля те. Само спри това…

Мери започна да плаче, когато разбра, че се моли, моли се с цялата си

душа, отворила сърцето си. Докато призоваваше нещо, в което дори не

вярваше, насред отчаянието внезапно я озари странно откровение.

Значи затова майка й бе вярвала. Сиси не искаше да се откаже от

карнавала, не искаше въртележката да спре, не искаше да остави… Мери.

По-скоро предстоящата раздяла с любовта, а не краят на живота, беше

запазила вярата й жива. Надеждата да получи още малко време да обича

беше накарала майка й да държи кръста над главата си, да гледа лицето на

статуята, да произнася напразни молитви.

И защо нейният зов беше отправен към небето? Е, явно имаше

някакъв смисъл. Дори когато вече няма надежда за тялото, сърцето иска

да намери път и както става с всяка топлина, любовта се издига нагоре.

Освен това стремежът да полети беше в природата на душата, защото

домът й вероятно беше на небето. Именно оттам идваха всички дарове

като пролетни дъждове, летен бриз, есенно слънце и зимен сняг.

Мери отвори очи. Премигна, за да проясни погледа си и се загледа в

светлината на раждащото се утро над града, това гнездо от сгради.

Моля те… Господи.

Нека да остана тук с него.

Не позволявай да си отида.

49.

Рейдж се втурна в къщата, събличайки дългото си кожено палто, докато тичаше с тежки стъпки през фоайето и нагоре по стълбите. Вече в

стаята, махна часовника си и се преоблече в бяла копринена риза и

панталони. Взе лакирана кутия от горния рафт на гардероба, отиде в

центъра на спалнята и коленичи. Отвори кутията, извади наниз от черни

перли, големи колкото стъклени топчета за игра, и закопча огърлицата

около врата си.

Отпусна се върху петите си, сложи ръце с дланите нагоре върху

бедрата си и затвори очи.

Забави дишането си и застана в положение, при което единствено

костите го крепяха изправен. Изчисти ума си, колкото можа, и зачака, молейки се да го види единственото създание, което можеше да спаси

Мери.

Перлите започнаха да затоплят кожата му.

Когато отвори очи, той се намираше в блестящ двор от бял мрамор.

Фонтанът на това място беше прекрасен, водата искреше, докато се

издигаше във въздуха и падаше обратно в басейна. В ъгъла имаше бяло

дърво с бели цветове. Пойните птички, които сипеха трели в клоните, бяха единствените цветни петна в това място.

— На какво дължа това удоволствие? — каза Скрайб Върджин зад

гърба му. — Със сигурност не идваш заради звяра. За него има още доста

време, доколкото си спомням.

Рейдж остана на колене, с наведена глава, езикът му сякаш бе вързан.

Разбра, че не знае откъде да започне.

— Такава тишина — промълви Скрайб Върджин. — Необичайно за

теб.

— Искам да подбера думите си внимателно.

— Това е умно, боецо. Много умно. Особено като се вземе предвид за

какво си дошъл.

— Вие знаете?

— Без въпроси — рязко произнесе тя. — Наистина започва да ми

омръзва да повтарям това на братството. Може би, когато се върнеш, ще

припомниш на останалите тези правила.

— Моите извинения.

Краят на черната й роба се появи в полезрението му.

— Вдигни глава, боецо. Погледни ме.

Той пое дълбоко въздух и се подчини.

— Изпитваш много силна болка — каза тихо тя. — Усещам мъката ти.

— Сърцето ми кърви.

— За онази твоя жена.

Той кимна.

— Бих ви помолил да я спасите, ако това не е против желанието ви.

Скрайб Върджин се обърна настрани. После се понесе над мрамора и

започна бавно да обикаля двора.

Той нямаше представа за какво си мисли тя. Нито дали изобщо е

взела под внимание онова, за което я беше помолил. Знаеше само, че е

излязла да се разходи. И може да си тръгне всеки момент.

— Няма да го направя, боецо — каза тя. Очевидно четеше мислите му.

— Въпреки противоречията между нас няма да те изоставя по този начин.

Отговори ми — какво ще кажеш, ако спасението на твоята жена зависи от

това никога да не се освободиш от звяра? Ако за да остане жива тя, ще се

наложи ти да носиш проклятието си, докато преминеш в Небитието?

— С радост ще го запазя у мен.

— Ти го мразиш.

— Обичам я.

— Да, така е. Ясно е, че я обичаш.