Дж. Уорд - Вечна любовl

дракона няма от какво да се страхувам.

Мери вдигна очи с усмивка и видя, че той мига бързо.

— О, Рейдж… всичко е наред. Недей…

— Мислех, че ако разбереш как изглежда, няма да можеш да ме

погледнеш повече — каза той с дрезгав глас. — Че ще си спомняш само

ужасното чудовище.

Тя го целуна и избърса една сълза от лицето му.

— То е само част от теб, не всичко. Ти си нещо повече от това. И аз

те обичам. С него или без него.

Рейдж я придърпа към себе си, притисна главата й към шията си и

въздъхна дълбоко. Тя запита:

— С него ли си се родил?

— Не. То е наказание.

— За какво?

— Убих една птица.

Мери го погледна недоверчиво. Рейдж приглади косата й назад.

— Правех много по-лоши неща, но убийството на птицата преля

чашата.

— Ще ми разкажеш ли?

Той дълго мълча.

— Когато бях млад, веднага след преобразяването, бях… неудържим.

Имах страшно много енергия и сила и ги използвах неразумно. Не бях

жесток, просто бях… глупав. Перчех се. Търсех да се сбия с някого. И, ъ-

ъ, спях с много жени вампири, които не биваше да докосвам, защото бяха

шелан на други мъже. Никога не съм го правил, за да ядосам техните

хелрен, но вземах… всичко, което ми се предлагаше. Пиех, пушех опиум, започнах да вземам лауданум… Радвам се, че не ме познаваш такъв, какъвто бях тогава. Това продължи двадесет, тридесет години. Бях

същинско бедствие, което си търсеше възмездието и, разбира се, срещнах

една жена. Исках я, но тя беше въздържана и колкото повече се дърпаше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да я имам. Това продължи, докато ме приеха в братството. Оръжията я възбуждаха. Бойците я

възбуждаха. Искаше да бъде само с братята. Една нощ я заведох в гората

и й показах кинжалите и огнестрелните си оръжия. Тя си играеше с

пушката. Господи, спомням си я в ръцете й, беше от онези кремъклийки, които се правеха в началото на деветнадесети век.

Деветнадесети век? Мили Боже, на колко години е?, чудеше се Мери.

— Както и да е, пушката гръмна в ръцете й и чух, че нещо падна на

земята. Беше сова. Една от онези прелестни бели сови. Още виждам

червените петна от кръвта, която се просмукваше в перата й. Когато

вдигнах птицата и усетих колко е лека в ръцете ми, разбрах, че

прекаленото безгрижие е вид жестокост. Разбираш ли, винаги си казвах, че щом нямам лоши намерения, каквото и да се случи, няма да е по моя

вина. В онзи миг обаче осъзнах, че не съм прав. Ако не бях дал пушката

си на жената, птицата нямаше да бъде простреляна. Бях отговорен, въпреки че не бях натиснал спусъка.

Прочисти гърлото си.

— Совата бе толкова безобидна. Изглеждаше така крехка и малка, в

сравнение с мен. Кръвта й изтичаше, тя умираше. Чувствах се… нещастен

и се чудех къде да я заровя, когато Скрайб Върджин се появи пред мен.

Беше бясна. Тя обича птиците, а забулената сова е нейният символ. Но, разбира се, убийството беше само част от проблема. Тя взе птицата от

ръцете ми, вдъхна й живот и я пусна в нощното небе. Изпитах огромно

облекчение, когато отлетя. Чувствах се така, сякаш всичките ми грехове

са изтрити. Бях свободен, пречистен. Но тогава Скрайб Върджин се

нахвърли върху мен. Прокле ме и оттогава всеки път, когато загубя

контрол, звярът излиза. Това всъщност е съвършеното наказание. Научи

ме да възпирам енергията си, настроенията си. Научи ме да се

съобразявам с последствията от всичките си действия. Помогна ми да

разбера каква сила се крие в тялото ми — което не бих осъзнал по друг

начин.

Засмя се тихо.

— Скрайб Върджин ме мрази, но ми направи огромна услуга. Както и

да е… Това е ужасната история. Убих птицата и получих звяра.

Едновременно просто и сложно, нали?

Гърдите на Рейдж се надигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух.

Тя чувстваше разкаянието му така силно, сякаш беше нейно.

— Да, наистина — промърмори тя, като галеше рамото му.

— Добрата новина е, че горе-долу след деветдесет и една години

наказанието ще свърши — смръщи вежди, сякаш обмисляше

перспективата. — Чудовището ще си отиде.

Странно, изглеждаше малко неспокоен.

— Ще ти липсва, нали?

— Не. Не, аз… Ще бъде облекчение. Наистина.

Но лицето му остана навъсено.

48.

Около девет часа на другата сутрин Рейдж се протегна в леглото и с

изненада откри, че е добре. Никога преди не се бе възстановявал толкова

бързо. Може би защото не се беше съпротивлявал на промяната.