Дж. Уорд - Вечна любовl

Мили… Боже.

Татуировката беше оживяла. Драконоподобното създание, покрито с

виолетови и жълто-зелени люспи, блестящи в цветовете на дъгата.

Чудовището имаше дълги жълти нокти, диво развяваща се черна грива и

размяташе опашка с шипове. Тя не виждаше лицето му, но звуците, които

то издаваше, бяха страшни.

Звярът беше смъртоносен и бързо довършваше лесърите.

Мери покри главата си с ръце, неспособна да понесе гледката.

Надяваше се от все сърце, че звярът няма да я забележи, а ако това се

случи, ще си спомни коя е.

Отново се разнесе рев. Още един писък. Ужасно хрущене.

Откъм задната част на къщата се чуха бързи изстрели.

Някой изкрещя:

— Зейдист! Спри! Трябват ни живи!

Битката не спираше и продължи още десетина минути. После остана

да се чува само звук от дишане. Две вдишвания. Едно бавно издишване.

Тя вдигна поглед. Звярът се беше надвесил над храста, зад който тя

се криеше, онзи немигащ бял поглед бе насочен точно към нея. Лицето му

беше огромно, в челюстите му имаше зъби колкото в устата на акула, гривата му падаше върху широкото чело. По гърдите му се стичаше черна

кръв.

— Къде е тя? Къде е Мери? — долетя гласът на Ви иззад ъгъла. —Мери? О… по дяволите.

Главата на звяра се извърна рязко, а Вишъс и Зейдист се заковаха на

място.

— Аз ще му отвлека вниманието — каза Зейдист. — Вие я махнете от

пътя му.

Звярът се обърна към братята и се приготви за нападение, с извадени

нокти, протегната напред глава и ритмично мятаща се опашка. Мускулите

на задните му крака потръпваха.

Зейдист продължи напред, а Ви започна да се промъква към мястото, където беше тя. Чудовището изръмжа и щракна с челюсти.

Зи изруга към него.

— Е, какво ще ми направиш, което вече да не са ми сторили?

Мери скочи на крака.

— Зейдист! Недей!

При звука на гласа й всичко замръзна като жива картина. Зейдист

пристъпваше напред. Звярът се готвеше да се спусне. Вишъс се

промъкваше към храста. За част от секундата и тримата погледнаха към

нея. После отново съсредоточиха погледи един в друг.

— Вие двамата ще се разкарате ли оттук? — изсъска тя. — Някой ще

пострада. Само го ядосвате!

— Мери, трябва да те махнем от пътя му.

Гласът на Ви звучеше с онзи ужасен тон: Нека да бъдем разумни, който хората използват при автомобилни катастрофи.

— Той няма да ме нарани, но всеки миг ще разкъса и двама ви.

Махнете се!

Никой не я слушаше.

— Господи, спаси ме от герои — промърмори тя. — Махайте се, по

дяволите!

Най-после привлече вниманието им. Двамата братя спряха да се

движат. А чудовището погледна през рамо.

— Здравей — промълви тя, излизайки иззад храста. — Аз съм. Мери.

Огромната драконова глава се заклати нагоре-надолу като на кон и

размята черната грива. Масивното тяло се обърна към нея.

Звярът е красив, помисли си тя. Както е красива една кобра.

Грозотата му беше засенчена от плавните, грациозни движения и

интелигентността на хищник, към която трябва да се отнасяш с уважение.

— Наистина си огромен, знаеш ли? — приближаваше бавно към него

и продължаваше да му говори тихо — така както обичаше Рейдж. — И

свърши чудесна работа, като ме опази от тези лесъри. Благодаря ти.

Застана до звяра, а челюстите му се отвориха и той изрева към

небето, без да отделя очи от нея. Главата рязко се наведе, сякаш търсеше

милувката й. Тя протегна ръка, погали гладките люспи, усещайки

огромното напрежение на силата в широкия врат и раменете.

— Отблизо си много страшен, наистина. Но е толкова приятно да те

докосвам. Не мислех, че кожата ти ще е толкова топла или мека.

Белите очи се стрелнаха наляво и се присвиха, устните се повдигнаха, чу се ръмжене.

— Не ми казвайте, че някой идва насам — каза тя, без да променя

тона си и без да се обръща. Продължи да държи очите си приковани в

огромното лице.

— Бъч, не се приближавай — измърмори Ви. — Тя ще го успокои с

приказки.

Ниско гърлено ръмжене излезе от устата на звяра.

— Хайде сега, не им обръщай внимание — каза тя. — Няма да

направят нищо нито на мен, нито на теб. А и не ти ли стига за тази вечер?

Съществото въздъхна дълбоко.

— Да, стига толкова — каза тихо тя, като галеше врата под гривата.

Силните мускули се надигаха като въжета под кожата. Нямаше

тлъстини, нищо, освен мощ.

Създанието огледа вампирите още веднъж.

— Не, те не са нещо, за което ти и аз трябва да се тревожим. Ще си