Дж. Уорд - Вечна любовl

Изглежда, това беше начинът. Просто да се примириш.

Мери излезе от банята с купчина хавлии в ръце и се отправи към

гардероба да ги пусне в улея за пране. Изглеждаше уморена и замислена.

Имаше защо. Прекараха доста време тази сутрин, говорейки за Бела и

въпреки че той направи всичко възможно, за да я успокои, и двамата

знаеха, че положението е лошо. А тя имаше още една причина за

притеснение.

— Искам днес да дойда с теб при лекарката — каза той.

Тя се върна в стаята.

— Събудил си се.

— Да. И искам да дойда с теб.

Тя се приближи до него. Имаше онзи неотстъпчив вид, който

придобиваше всеки път, когато се готвеше да спори.

Той веднага се опита да предотврати най-очевидното възражение.

— Смени си часа за по-късно през деня. Сега слънцето залязва в пет и

половина.

— Рейдж…

От тревогата гласът му стана рязък.

— Направи го.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не ми харесва да ми заповядваш.

— Нека се изразя по друг начин. Смени си часа, моля те.

Но тонът му си остана все така рязък. Беше твърдо решен да бъде до

нея, когато тя научи новината. Каквато и да бе тя.

Мери посегна към телефона, като мърмореше под носа си през цялото

време. Когато затвори, изглеждаше изненадана.

— Хм, доктор Делакроче ще ме приеме… ще ни приеме… тази вечер в

шест часа.

— Добре. И съжалявам, че съм такъв инат. Просто трябва да съм с теб

в този момент. Искам да съм част от това, доколкото мога.

Тя поклати глава и се наведе да вдигне една риза от пода.

— Ти си най-сладкият главорез, когото някога съм познавала.

Докато я гледаше как се движи, той почувства, че се втвърдява. Вътре

в него звярът също се размърда, но в усещането имаше странно

спокойствие. Не беше силен прилив на енергия, само тихо горене, сякаш

съществото бе доволно да споделя тялото му, без да го превзема.

Съжителство, не надмощие.

Може би защото съществото знаеше, че единственият начин да бъде с

Мери беше чрез Рейдж.

Тя продължи да се движи из стаята, да подрежда.

— Какво гледаш?

— Теб.

Тя отметна косата си назад и се засмя.

— Значи зрението ти се е оправило.

— Както и други неща. Ела тук, Мери. Искам да те целуна.

— О, разбира се. Искаш да се извиниш, че си такъв грубиян, като ме

подмамваш с тялото си.

— Ще използвам всички средства.

Той отхвърли чаршафите и одеялото от себе си и плъзна ръка по

гърдите си, а после по корема. И по-надолу. Очите й се разшириха, когато

той хвана ерекцията си в ръка. Докато той се галеше, ароматът на

възбудата й разцъфна в стаята като букет.

— Ела тук, Мери — той изви бедра. — Не съм сигурен дали го правя

както трябва. Толкова по-хубаво е, когато ти ме докосваш.

— Ти си непоправим.

— Само искам малко напътствие.

— Като че ли ти трябва — промърмори тя, като събличаше пуловера

си.

Любиха се бавно. Беше прекрасно. Но той не можа да заспи, когато

след това я взе в прегръдките си. Нито тя.

Същата вечер, Мери се опитваше да диша нормално, когато взеха

асансьора до шестия етаж на болницата. Вечерно време в «Сейнт

Франсис» беше по-тихо, но пак гъмжеше от хора.

Сестрата на регистратурата ги пусна да влязат, облече черешово

червеното си палто и си тръгна, заключвайки вратата след себе си. След

пет минути доктор Делакроче влезе в чакалнята.

И почти успя да скрие факта, че е изненадана. Макар че Рейдж беше

облечен като цивилен, в панталони и плетен пуловер с висока яка, дългото кожено палто, спускащо се от широките му рамене, правеше

впечатление.

Освен това Рейдж беше… Рейдж. Непоносимо красив.

Лекарката се засмя.

— А, здравей, Мери. Заповядай в кабинета ми. Или сте заедно?

— Заедно сме. Това е Рейдж. Моят…

— Партньор — каза силно и ясно той.

Веждите на доктор Делакроче се вдигнаха и Мери не можа да сдържи

усмивката си, въпреки че тялото й бе много напрегнато.

Тримата тръгнаха по коридора покрай вратите на кабинетите, таблата

в малките ниши и бюрата с компютри. Не си разменяха незначителни

реплики. Нямаше бърборене за времето и предстоящите празници.

Лекарката знаеше, че Мери не обича празни приказки.

Нещо, което Рейдж беше разбрал веднага — още при първата им

среща в ресторанта.

Господи, сякаш беше преди години, помисли си Мери. И кой би си

помислил, че накрая ще се озоват заедно тук?

Кабинетът на доктор Делакроче бе претъпкан с прилежно подредени

купчини листове, папки и книги. На стената висяха дипломи от «Смит» и