Дж. Уорд - Вечна любовl

същата причина, нали? Секс, при който тя да доминира. Окованият звяр, който да използва за удоволствие.

Или в случая с Бела той беше опасният мъжкар, който й бе нужен, за

да изживее приключение.

Отново му се повдигна. Приведе се над тоалетната.

— Мислех, че си просто жесток — каза Бела зад него. — Не знаех, че

наистина ти призлява от мен.

По дяволите. Не беше заключил вратата.

Бела обви ръце около тялото си. Това надхвърляше и най-

невероятните неща, които би могла да си представи. Зейдист бе прострян

полугол пред тоалетната, пуловерът му бе увит около ръката му, мъчителните вдишвания на пресъхналото му гърло го караха да потръпва.

Докато той ругаеше, тя се загледа в тялото му. Мили Боже, гърбът му.

Широките му плещи бяха набраздени от белези, свидетелстващи за

отдавнашни удари с камшик, които, като белега на лицето му по някаква

причина не бяха зараснали добре. Макар че тя не можеше да се досети как

е станало това.

— Защо си пак в стаята ми? — попита той, а гласът му отекна в

банята.

— Ами… исках да ти се разкрещя.

— Имаш ли нещо против първо да приключа с повръщането?

Водата плисна и заклокочи, докато той пускаше водата.

— Добре ли си?

— Да, голяма веселба е.

Тя влезе в банята и веднага й направи впечатление, че е много чиста, блестящо бяла и абсолютно безлична.

За части от секундата Зейдист се изправи и се обърна към нея.

Тя прикри възклицанието и изненадата си.

Макар очевидно силни, мускулите му бяха релефно очертани, всеки

един се виждаше отделно и ясно. За воин, за мъж изобщо, той беше слаб, прекалено слаб. Изглежда, наистина гладуваше. Освен това, имаше белези

и по гърдите, макар и само на две места — върху левия гръден мускул и

на дясното рамо. И двете му зърна бяха продупчени — сребърни халки с

малки топчета блестяха на светлината, когато вдишваше и издишваше.

Но не тези неща я стреснаха. Шокът дойде от широките ивици, татуирани около врата и китките му.

— Защо имаш белези на кръвен роб? — прошепна тя.

— Сети се сама.

— Но това…

— Не би могло да се случи на някой като мен?

— Да. Ти си боец. Благородник.

— Съдбата е жестока кучка.

Сърцето й се отвори и всичко, което бе мислила за него, се промени.

Той вече не беше вълнуващо предизвикателство, а мъж, когото искаше да

утеши. Да приласкае. Да го прегърне. Пристъпи към него, без да мисли.

Черните му очи се присвиха.

— Наистина не те съветвам да ме доближаваш. Особено сега.

Не го послуша. Започна да скъсява разстоянието между тях, а той

отстъпваше, докато се намери в ъгъла между стъклената врата на душ

кабината и стената.

— Какво правиш, по дяволите?

Тя не отговори, защото не бе сигурна.

— Махни се — сопна се той.

Отвори уста, а кучешките му зъби се издължиха като на тигър. Това я

спря за малко.

— Може би мога…

— Да ме спасиш или някаква такава глупост? О, да. В твоите

фантазии това е моментът, когато се очаква да бъда омагьосан от очите

ти. Да предам същността си на звяр в ръцете на девицата.

— Аз не съм девица.

— Е, браво на теб.

Тя протегна ръка, искаше да я сложи върху гърдите му. Точно върху

сърцето.

Той се отдръпна от нея, притискайки се в мрамора. Цялото му тяло се

покри с пот. Наведе глава настрани, присви очи и лицето му се сгърчи.

Гърдите му се повдигаха бързо от тежкото дишане, сребърните халки на

зърната му проблясваха.

Гласът му изтъня до едва доловим звук.

— Не ме докосвай. Не мога… Не понасям да ме докосват, разбираш

ли? Боли ме.

Бела спря.

— Защо? Защо те…

— Просто се махни оттук, по дяволите, моля те — едва произнасяше

думите. — Готов съм да унищожа нещо. И не искам да си ти.

— Няма да ме нараниш.

Той затвори очи.

— По дяволите. Какво не ви е наред на вас, изтънчените?

Възпитавали са ви да получавате сексуални наслади, като измъчвате

хората ли?

— Мили Боже, не. Просто искам да ти помогна.

— Лъжкиня! — избухна той, а очите му изведнъж се отвориха

широко. — Ти си просто лъжкиня. Не искаш да ми помогнеш, искаш да

мушкаш гърмящата змия с пръчка, само за да видиш какво ще стане.

— Не е вярно. Поне… не сега.

Погледът му стана студен и празен. А гласът му изгуби всякаква

изразителност.

— Искаш ли ме? Прекрасно. Можеш да ме имаш.

Зейдист се спусна към нея. Свали я на пода, обърна я по очи и изви

ръцете й зад гърба. Усещаше студения мрамор под лицето си, докато